„Тайният живот“ от Борислав Николов

„Тайният живот“ е дебютен роман на Борислав Николов, ученик в XI клас във Варна. Действието според автора се развива „някъде в България“, а героите – ученици, са изправени пред много приключения, които им разкриват друг свят, освен задължителните събития, които се случват в едно училище.

Предговор

Някъде в България.

Казвам се Мат, на шестнадесет години съм и мечтая да стана велик художник. Обичам миризмата на маслени бои и скърцането на молива по белия лист. Но мечтите ми временно се отлагат. Зад стените на рисувателното училище, в което се записах, се налага да водя друг, таен живот, изпълнен с интриги, битки и войни. Не вярвате ли? Убедете се сами…

Още първия път, когато прекрачих прага на Рисувателна академия „Леонардо да Винчи“, бях учуден от високия над два метра зид и от масивната порта, която те отвежда в огромен като олимпийски стадион двор. Обраслата в бръшлян сграда и огромните дърветата ме оставиха с впечатлението, че това място е доста старо и малко странно. Все пак, кой строи училище насред пустошта, обградено с възвишения и прикрито от хорските погледи с букова гора?!

После разбрах истината – в това уж нормално училище, с нормални учители и нормални ученици, всички живеят таен живот. В мига, в който тежката дъбова порта прекъсва връзката с външния свят, всичко се променя. Няма никакви бои, платна и рисуване, нито пък се изучават обикновени предмети като литература, биология и география – вместо това има строева подготовка, стрелба, военна стратегия и опознаване на оръжията. С две думи – военен лагер.

Бързо ми се изясниха правилата и организацията. Учителите са офицери – строги, груби и взискателни. Събуждат ни всяка сутрин в шест часа и отиваме на двора за физзарядка. Ако попитаме защо тренираме, те ни отговарят, че трябва да си поддържаме здравето. Но както се оказа по-късно, не тази била причината.

Имаме и униформа като истински войници – тъмносиня с черен кант, а на дясното рамо е емблемата на училището – извезан златен лъв. Академията има две знамена: първото – пурпурно с палитра и четка за пред обществото, а второто – с кръстосани пушка и сабя, всеки ден се издига в ранни зори пред сънените ни погледи.

Така, вместо да се доближа до мечтата си за велик художник, се озовах на бойното поле с оръжие в ръка…

Първа глава

Беше началото на юни.

Дойде нов ден, а с новия ден дойде нова ужасно изтощителна физзарядка. Този път беше доста по-трудно от обичайното, защото тръгна слух, че са внесени цигари в училището. Учителите бяха бесни – не ги интересуваше кой е виновен – всички трябваше да страдат.

Аз лично не повярвах. Помислих си, че учителите си търсят причина, за да могат да ни изтезават още повече.

Извикаха ни в голямата зала. Звукът от стъпките ни по мраморния под отекваше в стените и високия таван. Макар прозорците да бяха големи, пак не пропускаха достатъчно светлина, за да осветят цялата стая, и всичко беше леко сумрачно. Щяха да ни изнасят лекция, наречена „Не на тютюнопушенето“. Не мислех, че ако действително слухът е верен, лекцията ще помогне, но…

Директорът се изправи отпред и приготви пред себе си на катедрата цял топ листи. Пооправи си сакото, премахна невидимо за нас мъхче от ревера си, приглади все още буйната си, но прошарена коса и плъзна прикрит от очилата поглед по тълпата.

– Тютюнът не е храна, а отрова – започна той, – която отива право в кръвта на пушачите и докарва много страдания и болести: отслабване на апетита, замайване на главата, нервност, обща слабост на тялото и други.

На всички им писна още на първата минута. Скоро започнаха да пъшкат и охкат. И на мен вече столът ми ставаше неудобен.

Конското продължи толкова дълго, че съкрати и без това краткото ни свободно време. Целият ден беше загубен в нравоучения, наказания и обещания.

За жалост, мъките ни не свършиха дотам. След като лекцията най-сетне приключи, директорът накара всички ни да изчистим училището. Прибра листите, от които чете досега, но не преди да подреди всеки един, и излезе.

На мен се падна да почиствам двора. Не сам, разбира се – бяхме доста хора и докато полирахме дървените маси и пейки за пикник, подочувах някоя и друга ругатня към училищното ръководство. Когато приключихме лъскането, ставаше да се огледаш в дървото – така отразяваше залязващото слънце, че не можеше да погледнеш натам, без да ти се насълзят очите.

Прибрах се в стаята на момчетата и легнах на леглото, което беше твърде меко за казарма, не че се оплаквам. Стаята беше обща за момчетата от нашия випуск – двадесет и пет човека. Всеки разполагаше с легло, нощно шкафче и сандък в долния край на леглото. Може да звучи малко, но е предостатъчно, защото и без това нямахме кой знае колко неща. За сметка на това винаги беше подредено.

За разлика от голямата зала, тук сякаш беше влязло слънцето – имаше прозорец над всяко легло и оттам нахлуваха слънчевите лъчи. Те се отразяваха в лъскавия под и дървените мебели и стаята грейваше.

В дъното на помещението беше банята – висока, широка, с малко прозорче над всеки душ. Беше много приятно да си в нея, особено след физзарядка, когато водата действаше благотворно на мускулите ни. Лъчите, влизащи през малките прозорчета, се пречупваха във водната пара и се получаваше забавен ефект, сякаш си в облак.

След изморителното чистене съм заспал и се събудих чак за вечеря.

Отидох в просторната столовата – храната тук беше вкусна. Готвачките също бяха много мили и приятни хора. Веднъж разговарях с една от тях и разбрах, че докато готвят, пускат класическа музика. Според тях, това била една от причините храната да става толкова вкусна.

Столовата беше приятно място за седене – персоналът полагаше усилия това да е така. Имаше украса, която се сменяше в зависимост от сезоните. Сега на всяка маса имаше купа пълна с пясък и забучени две чадърчета – предполагам, представляваха плаж. На някои места бяха увиснали гирлянди със слънца, които носеха слънчеви очила.

Следващият ден дойде и излязохме на поредната изтощителна физзарядка. Вече можеше да се нарече лято, но сутрините си бяха доста влажни – не беше особено приятно да правиш лицеви опори върху мократа трева.

Единственото, което ми даваше сили за всяка физзарядка, беше мисълта, че все някога свършва. След това всички отидохме под душовете. Топлата вода беше като лекарство за умореното ми тяло. Почти щях да се разплача, когато усетих, че температурата на водата спада и трябва да излизам.

По обяд дойде нов ученик. Директорът беше разпределил всеки от големите ученици с някой от малките. И тъй като аз си нямах за кого да отговарям, той ме сложи с новия – Арнолд. По принцип „настойниците“ не харесват малките, защото трябва да се грижат за тях, и ги наричат „лепки“.

Когато видях Арнолд за пръв път, ми направи впечатление, че изглежда точно като мен. Дори малко се стреснах. Сравнително къса светло кестенява рошава коса и пъстри очи. Беше седнал на пейката пред кабинета на домакина, забучил глава надолу и не забеляза, че се приближих.

– Здравей! – казах, а той вдигна рошавата си глава. – Аз се казвам Мат.

– Здрасти, Мат. Аз съм Арнолд. – Мисля, че забелязах лека усмивка.

– Сигурно си разбрал, че аз ще ти бъда настойник. Аз съм в десети клас. Виждам, че си объркан – нека да те запозная с част от програмата ти. Сутрин ставаме в шест часа за физзарядка, след това отиваме под душовете, след това има закуска и… после ме потърси за останалото! Може би ще съм на двора.

Той изглеждаше като ударен с книга по главата и ме зяпаше с отворена уста, недоумяващо.

– Какво? Мислех, че слушаш. Много бързо ли говоря? Да го кажа пак, ако искаш? Сутрин… – започнах аз, но бях прекъснат.

– Ф…физзарядка – заекна Арнолд.

– Ами да, всеки ден. С изключение на празниците… Но не таи надежди – свих устни – тук не са много.

– Не би трябвало да има такива неща. Та това е училище по рисуване!

– Да, за пред хората, но в действителност може да се каже, че е казарма. Всъщност не си спомням да сме рисували, откакто съм в това училище.

Той ме зяпна. Погледът му казваше: „Ти шегуваш ли се с мен?“ Да не беше помислил, че това е номер, който погаждаме на новодошлите. Но ми омръзна да го чакам и казах:

– Е, доскоро.

Арнолд ме погледна ядосано и стисна юмруци.

Като се замислих, нямах чак толкова бърза работа – реших, че е по-добре да остана да поговорим и седнах до него, а той отново наведе глава.

© Борислав Николов – „Тайният живот“, „Буквите“ 2013

Автор: