Светла Косева – художник на спомена, вплетен в настоящето

В ъглите на някои варненски улици са скрити все още цветни спомени. Вкусът на детството, морето, Варна – разговор с художничката Светла Косева.

Светла Косева е родена във Варна, където живее и днес. Завършила е Художествено училище за изящни изкуства „Цанко Лавренов“ в Пловдив. Обича да рисува града, морето и човешкото присъствие в тях.  

– В коя част на Варна премина Вашето детство и променило ли се е съществено днес това място?

– Израснах в квартал „Чайка“. Мисля, че той като цяло остана непроменен. Разбира се, всяка една дупка между блоковете се застрои, но като цяло въздухът, емоцията, близостта до морето – това си е същото. Това може само да ме радва. Дори и презастроените места не ме дразнят чак толкова.

– И вероятно те носят спомени?

– Да… Улиците, по които минавахме, за да ходим сутрин рано цялата махала на плаж с по една хавлия на рамо. Отправната точка беше Офицерският плаж и дивите плажове. От „Чайка“ се отиваше там. След Офицерския плаж, като преминеш разни камъни един или два пъти, стигахме на диви плажове с паднали дънери и прекарвахме там по цели дни. Става въпрос за 70-те години на миналия век, когато явно са се раждали много деца, защото нашата махала наброяваше 30-35 човека, всички с по 2-3 години разлика. Сега мисля, че няма такива огромни махали, когато синът ми растеше, едва се събираха по 2-3 деца на улицата. Било е много забавно. Нямаше GSM телефони, нямали са нашите представа къде сме. Сутрин скачахме, в 8 часа всички бяхме на линия и тръгвахме към плажовете. Там си правехме опити с медузи. Събрахме цяла кофичка с умрели медузи, имаше спор какво се съдържа в медузата, дали е направена само от вода или има някакво друго вещество в нея. Бяхме на две половини разделени по мнение. Решихме да ги изпарим. Отнесохме ги вкъщи. Сложихме ги в тенджерка с вода и наблюдавахме, докато накрая медузите се изпариха. Отнесохме големи караници от нашите, защото цялата печка на приятелката ми стана в морска вода. Били сме 10-12-годишни. Искам да кажа, че бяхме изключително вдъхновени от самотните дни само с деца, изучавахме природата, освен това станахме страхотни плувци. Имам спомен с приятелката ми Миренка тръгнахме да плуваме, гмуркахме се, мерихме колко издържаме и изведнъж както си плуваме и си говорим за разни неща, виждаме рибарска лодка и един много притеснен рибар в нея, възрастен чичо, казва: „Деца, вие къде сте тръгнали? Намирате се на километър от брега. Да ви качвам да ви прибирам ли?“. Ние му казахме, че няма проблем, ще се върнем. И хайде на обратно, пак шеги и закачки. Така ни мина детството.

– Значи ако се върнем на въпроса за най-ярките спомени от детството, това са те?

– Махалата с всички преживелици. На всичкото отгоре в края на „Чайка“, където тъкмо бяха построили Паметника на българо-съветската дружба, наоколо всичко беше лозя. Били сме бандитчета. Имахме карта, огромна детска карта с улиците и къде са най-хубавите череши, къде са най-хубавите сливи, къде има чешма, къде се кара чичото, къде има кайсии, къде е безстопанствено, къде има бадеми. Всичко беше обозначено. Сега търсим тази карта и никой не може са се сети къде е.

– Кой е правил картата?

– Всички заедно. Правехме си походи момчетата и момичета с колелета и ако изскочи някоя баба или дядо, това се отбелязваше: „Тук има лоша баба, дядо, куче“. Бяхме много изобретателни. Било е страхотно забавление. Играехме на „Стражари и апаши“, на Народна топка. Много ми е мъчно, че синът ми, който е роден 90-те години, нямаше същите емоции.

– Но и той е художник.

– Да, той също стана художник. Жена му също е художник.

Откъс от интервю от поредицата „Нарисувай ми града“ с художници, родени и израснали във Варна. Цялото интервю ще бъде публикувано в тематично електронно издание. Поредицата се реализира с подкрепата на Фонд „Култура“ на Община Варна.