Миряна Пеловска – къси разкази за дълбоки размисли
Кратките разкази и бързата скица в рисуването имат нещо общо според художничката Миряна Пеловска. Какво е то си личи още от заглавието на самостоятелната ѝ изложба – „Къси разкази“.
Прочети още: Миряна Пеловска – къси разкази за дълбоки размислиВтората самостоятелна изложба на Миряна Пеловска се открива на 11 ноември в Градската художествена галерия. Всички работи в нея са много близо до литературата и според авторката са вдъхновени от любовта ѝ към творчеството на Йордан Йовков и Йордан Радичков, но канят зрителите към други размисли.
От 2014 г. Миряна Пеловска е преподавател по рисуване в НУИ „Добри Христов“, където преди това е учила, а след това завършва педагогика на изобразителното изкуство в Шуменския университет. Участвала е в много сборни изложби, а първата си самостоятелна изложба открива през 2017 г. Година по-рано получава наградата за млад автор на колективната изложба на Сдружението на художниците във Варна.
– Кога започнахте да рисувате?
– Толкова отдавна, че мога да кажа, че винаги съм рисувала. Вероятно преди да започна да пиша. Никога на съм си задавала въпроса дали обичам да го правя или не, толкова естествено е било за мен. Оцених го, когато започнах да уча рисуване професионално и академично. Тогава си дадох сметка, че човек да притежава талант е нещо изключително.
– Посещавахте ли уроци и школи като малка?
– Да, ходила съм на курсове и имах много учители, които запалиха в мен любовта към рисуването. Академично рисуване започнах да уча при Борислав Кузманов, когато преди VII клас се готвех да кандидатствам в НУИ „Добри Христов“. След това всички мои преподаватели, които срещнах в гимназията, обогатиха познанията ми, за да стана това, което съм сега.
– Сестра Ви също е художничка. Тя има ли роля за това, че и Вие рисувате?
– Тя е най-големият ми критерий. Никога не ми е давала уроци или напътствия, но и до днес е най-големият ми пример за подражание и близък човек в семейството. Нейната оценка за рисунките ми винаги е била за мен от първостепенно значение. Когато учех, ѝ показвах рисунките си. Тя беше най-строгият ми учител, защото се отнася така и към собствената си работа, абсолютен перфекционист е и това доста ми помогна.
– Сега обменяте ли опит?
– И сега де съветваме, но вече и тя иска моето мнение. Тя живее в София. Когато я приеха в Националната художествена академия в специалност „Илюстрация“, остана там.
– Две художнички и майка писателка. Защо и вие не прописахте?
– Това е голямата мечта на майка ми Мария Пеловска, която така и не се осъществи. Тя много се надяваше някой от нас да пропише, но все още смятам, че по-добре се изразявам с молива върху белия лист, отколкото с текста. Много обичам литературата. Йордан Йовков, Радичков, Хайтов имат този маниер на писане, сходен на моя маниер на рисуване и затова са ми присърце като автори. Обичам да чета всякаква стойностна литература, която ме обогатява.
– Името на изложбата звучи литературно – „Къси разкази“.
– Много харесвам този жанр в литературата, как в едно малко пространство от време и от текст сет разказва за необятни емоции и чувства. Особено в разказите на Йовков и Радичков между редовете и в няколко реплики и спомени може да се разкаже голяма житейска драма. Този вид литературно произведение много ми напомня на бързата скица в рисуването, как само с няколко линии можеш да уловиш силуета, движението и емоцията, без да изпадаш в подробности да изразиш само настроението и да го подариш на зрителите.
– Така ли е в настоящата Ви изложба?
– Картините са рисувани основно с въглен, една от най-експресивните техники. Рисунката е бърза, с много силна динамика, не се изпада в детайли поне в моя начин на рисуване. Тази техника на мен най-много ми приляга. Дори рисунките леко да стоят като незавършени, постарала съм се да изразя настроението и емоцията, без да прекалявам. Просто един кратък момент, на който сме станали свидетели и след това оставяме в пространството да продължи.
– Имат ли заглавия работите?
– Една от тях, която много ми въздейства, е тази, която е на плаката – „Албена“. Тя е посветена на Йовков, макар че самата картина не е илюстрация на произведението. Цялата емоция и внушение, които остават след прочита му, го усещам и в тази работа. Това да си различен сред тълпата, да искаш нещо, което не е забранено, но е заклеймено от групата и си отритнат по тази причина. Включих и цитат от разказ на Йовков. Такива цитати има и в още няколко работи. Пише от кои разкази са.
Тоест, възможно е на един зрител, който посети тази изложба, да му се прииска след това да прочете цитираните произведения?
– Дано това да стане. Още като малка съм чела тези автори, но продължавам да ги препрочитам и винаги се вълнувам. Силно се надявам това майсторство да внушиш емоция чрез работата си да го усвоя и аз. Винаги съм смятала, че изкуствата са неразделни. Например аз винаги рисувам на фона на някаква музика.
– Тази изложба на каква музика е създадена?
– Някои работи на музиката на Горан Брегович, други на класическа музика, трети на музиката на Теодосий Спасов. Исках да доближа творчеството си до българските, битови, житейски истории, без да изпадам в крайната и криво разбрана идея за родолюбието. По-скоро ме вълнува човешката история, която всеки от нас носи. В картините има случки. Те не са очевидни, но всеки може да композира каквато иска случка. Така поставям и заглавията, всеки може да реши какво вижда.
– Ако се върнете към първата си самостоятелна изложба, има ли промяна?
– Има голяма промяна. Помъдряла съм. Изчистила съм линията, свела съм цветовете до по-малко. Моята живопис е доста графична. Не използвам голяма гама от цветове, а по-скоро използвам цвета, за да засили ефекта на черното и бялото.
