Мария Пеловска: Вдъхновението е необходимост, желание да сложиш нещо на листа

Какво е писането за Мария Пеловска, която казва, че книгите ѝ се появяват на период от 7 години? Едно литературно издържано интервю, посветено на книгите и писането.

Мария Пеловска е родена в с. Красен, Добричко през 1954 г. Майка е на 3 чудесни деца, aвтор е на 4 книги: „И след хиляди години..“ – поетични миниатюри, издадени с псевдоним Руна (1992, ИК „Бряг-принт“ Варна), „Пасторал“ – сборник разкази и новела, издадени под името Мария Овчарова (ИК „Сребърен лъв“ 1999 г., редактор Георги Марковски), „Сетивата на нещата“ – хайку, поетични миниатюри под редакцията на д-р Димитър Калев (ИК „Бизнес плюс“ 2005), „Трева“ – роман, под редакцията на Сашо Серафимов (Издатекство „Онгъл“ 2021 г.). Носител е на награда за поезия от Демокраичния съюз на жените и за разказ на Радио Варна.

– Спомняте ли си кога за първи път написахте литературно произведение?

– Но какво е това „писането“? Да можеш да пишеш, да успяваш да напишеш нещо или просто да пишеш добре? Аз го разбирам като даденост на определени хора, като дар, който дори не са поискали и с нищо не са го заслужили. То е като всички други предразположения на човека за лекота и вътрешна необходимост да се занимава или работи в определена област. Като копнеж е, който го дърпа и тегли натам и докато човек не му се отдаде, не го оставя на мира. Ако пък го пренебрегне – лъжа е, че си отива и се дава на някой друг. Не! То кърви вътре в човека и в крайна сметка избива навън и намира форма на изява и съществуване. Писането! То е като дишането. Толкова се е сляло с човека, че този, който го има в себе си, няма осъзнатостта, че е с нещо по-специален от другите. Обикновено това са големите самородни таланти. Те творят с такава лекота, с каквато дишат. И защото при такива моженето е толкова силно, че се проявява в няколко разновидности. Прелива от една дарба в друга, които се допълват и подхранват взаимно. Не всеки може да носи този товар. Защото той изисква пълна отдаденост. Но колцина са тези, които са поели този самар. Аз съм го приела като Божие благоволение към мен. Като дар, незаслужен. И защото наистина е дар, не смея да не го приема. И работя на тази нива толкова, колкото ми се даде, без да се вманиачвам или да се мисля за велика, да търся извесност или някакво потупване по рамото, защото просто нямам нужда от това. Знам, че трябва да съм в готовност и да се отзова, когато гласът ми проговори, да си наложа и да сложа на листа онова, което напира в мен и търси очертания. То е за някого. То трябва да стигне до нечия душа и аз не мога да не бъда път, да бъда посредник един вид. Защото един ден Той ще ни държи отговорни за това – „Какво направихте с таланта, който ви дадох? – ще ни попита. Умножихте ли го, или го заровихте в земята!“ Колкото до това кога съм написала първия си текст – откакто се помня все разказвам приказки. Докато бяхме малки на братчетата си. Съчинявах истории сред връстниците си в махалата, пишех съчинения най-различни като ученичка, докато в един момент започнах да публикувам в средношколски списания и т. н. Едно центърче в главата ми непрекъснато щрака на тази вълна и трябва понякога да налагам волята си, за да отсея „съчиненото“ от реалното.

– Кои автори бяха за Вас вдъхновение в ученическа възраст? А кои са те днес?

– Родена съм в с. Красен, Добричко, където Йордан Йовков е учителствал 5 години, създал е прогимназия, в която съм учила, потребителска кооперация в селото, написал е невероятни разкази, вдъхновен от Добруджа и добруджанци! Като дете жадувах да надникна в стята му, където е живял, творил, дишал… Сядала съм на стола на работната му маса и съм се взирала през прозореца в Баба кула – хълма отсреща. Знаех наизуст голяма част от разказите му. Обичах да стоя под чинарите в двора на училището, да се взирам в огромните им корони, да слушам шума на листата, цвърченето на врабците и гугутките сред клоните им и да си фантазирам мои си неща. По-късно открих Васил Попов, Хайтов. Четях ги на големи, жадни глъдки. Докато в един от броевете на „Пламък“, мисля че беше, попаднах на „Нежната спирала“ на Радичков. И досега не мога да си обесня защо го избягвах дотогава, макар че съм го виждала и на живо и съм дръзвала да го заговарям по време на разни литературни срещи – дребничък и слабоват, като баща ми и все пак имах някакъв респект към него. До срещата ми с „Нежната спирала“. От този момент не спирам да го чета и препрочитам и да чета всякакви публикации за творчеството му. Трудът на Панко Анчев за Радичков ме развълнува много и съм щастлива, че го има.

– Какво още Ви вдъхновява да пишете?

– Аз не търся вдъхновения. Вдъхновението за мен е необходимост, усещане, вътрешно желание да сложиш нещо на листа. И ми е толкова хубаво после, когато го прочета! Понякога се разплаквам от умиление, че Той е спрял погледа си на мен и ме е подканил да го напиша. Това е благодат. Не може да се опише. Писането при мен е на етапи, на цикли от по близо 7 години. Седем години тишина. И през тези години преминавам през различни води. Едни хора си отиват от живота ми и се появяват други. Едни неща, които са ме занимавали просто изчезват някъде в пространството и се озовавам в други светове, ситуации, други измерения! Дори и местоживеенето ми също. И в един момент отново усещам призива. И сядам. Никога не редактирам. Текстовете ми идват готови, без да съм планирала какво ще слагам на листа. Просто текстът тръгва и ме води. Редактор, по-скоро коректор ми трябва заради „механичните“ ми грешки. Преди няколко години, през Ковида, за да не скучая, записах онлайн трудова и арттерапия. И тогава разбрах, че имам дислексия. И се успокоих, защото заради тази там… дислексия, се наложи да напусна учителстването. Просто погледът ми се пързаля по текста и не „разпознава“ разместените, изпуснати, прибавени и т. н. букви… Да спра до тук! Та, това е с вдъхновението при мен!

– Кой е първият човек, на когото обикновено прочитате нещо ново, което сте написали?

– Хората, които се появяват в живота ми, са като един поток. Два пъти не тече една и съща вода на едно и също място. Но всеки е оставял нещо от себе си или е получил от мен нещо. Свикнала съм и го приемам като нещо естествено. Но относно писането съм малко по-обрана. По-затворена в себе си. Когато напиша един текст, първо си го прочитам сама и знам дали е станал или не. Няма грешка в това ми чувство. В по-ранните ми години го прочитах през очите на майка ми и си мислех, че ако майка ми не би се притеснила да получи публичност този текст, значи е станал. Толкова бях зависима от нейното мнение. Когато се събрахме с Иван Овчаров, той беше първият ми читател. Но беше много лаконичен в оценките си. За „Пасторал“-а беше казал, че би искал неговото име да стои под този текст. Това е висока оценка. Който познаваше Овчаров, разбира за какво говоря. А сега споделям нещата със сина си. Той има много точно око за текст, за стил, за език, за композиция и е безпощаден в оценката си.

– Какво е мястото на литературата в съвременния живот?

– Този свят е свят на бурни промени, на трагедии, на войни, на алчност, безчовечност, на лудости, извратености, манипулации и какво ли не, че човек е като „ошашавен“, да го кажа по радичковски, в цялата тази суматоха и не знае, горкият човечец, не знае от какво и от кого да се пази, накъде да върви и се озърта като едно пате, изгубило майка си и отделило се от патешката колонка и не знае, горкичкият, наляво ли, надясно ли да се озърта, белким зърне нейде мъ-ъ-ъничко светлинка и надеждица мъничка за една топла думичка поне, за малко разбиране и съпричастност, за мъничко човещина, за верица малка. Че закъде е човек без мъничко надеждица и вяра колкото едно синапено зърно, да речем, дето и планина може да повдигне? Е, за това ми е думата! Тук е мястото на творческата интелигенция, да посрещне тази нужда на народа ни в тези бъкнали от беззаконие и извратености времена, в този объркан свят, дето се е залутал човекът и не знае вече кой е. Правила го е през вековете, вярвам, че ще си свърши работата и сега! Че то какво му трябва на човек? Една дума му трябва! И толкоз!

– Какво е мястото на литературата във Варна? Има ли нещо, което Ви липсва и би Ви зарадвало?

– Варна е един от най-жизнените и многобагрени откъм културни прояви град. Град с чудесни хора! Художниците са особено организирани, изобретателни и действени в този смисъл. Но имаме и театър, и опера, и филмови изяви, и какво ли още не. Малко бледнеят в това многообразие пишещите творчески групи. Мъждукат ми идва думичката. Знам ли защо? Не знам. Но знам, че има потенциал в тези среди във Варна. Оптимист съм. Трябва нова, жива, луда кръв да поразбуни нещата. Ще стане!

– Коя своя книга считате за най-добра?

– За времето си всяка си е едно изстрадване, едно очакване, един копнеж, и болка, и радост, и какво ли още не. Всяка си е скъпа на този, който я е създал и я е носил в себе си, както майката детето в утробата си. Пръстите на ръката са 5 и са различни. Мога ли да кажа, че палецът ми ми е излишен или ми пречи и т. н. Няма добра или най-добра! Не се измерват стойностите на книгите по тази скала. Не върви.

– За коя своя книга считате, че не е достигнала достатъчно до потенциални читатели и каква е причината за това?

– За всяко нещо има време и място. В „Еклисиаст“ много точно е казано и отговорено на този въпрос. Ако една книга не е стигнала до стотици читатели по много прозаични причини, но е докоснала един поне, понечил да я прочете и е променила живота му. Коя тежи повече? Коя е оправдала съществуването си? Тази ли, дето е била накупена онлайн вследствие на т. нар. „агресивна“ реклама и дори и не е била отворена след това, а се праши на рафта в библиотеката, или онази, подарена от автора, да речем, на човек, който наистина би я прочел и взел от нея онова, от което е имал нужда точно в момента? Нищо не идва в съществуване в този свят без причина. Книгите също.

– Какво пишете в момента?

– Аз винаги тъка на няколко стана. Пиша и прибавям към „Сетивата на нещата“ още текстове. Отдавна са преведени на руски. Имам и 2  превода на турски – звучат невероятно и ми се иска да ги издам вече и с превод. Пиша някакви прозаични текстове, които не знам къде са решили да ме отведат… Ще видим. Имам си хоби – биоземеделие и т. н. и ми се иска да „споделям“ под някаква форма опитностите си в тази област. И още много неща, които уж нямат връзка с писането, но знае ли човек? Такива работи…

– Какво си казвате, когато отворите очи всяка сутрин?

– Първо започвам деня си с благодарност към Бог за всичко. И се съгласявам с волята Му, пак за всичко. Няма друг начин. Така е при мен.

Снимка: © Личен архив

Интервюто се публикува като част от проекта „Варна – автори и книги“, одобрен по процедура „Медийни проекти 2023“ на Община Варна.