Марин Димитров: И днес бих избрал треньорската професия
Марин Димитров е една от легендарните фигури не само на варненската, но и на българската лека атлетика. На 27 юни той празнува достолепните 95 години.
Името на Марин Димитров остава изписано със златни букви сред треньорите, които подготвиха през годините десетки шампиони и участници в олимпиади, световни и европейски първенства. На 95-годишна възраст той е все така жизнен и с крепкия си дух е пример за мнозина. По този повод на тържество във Варна той събира свои роднини, приятели и възпитаници, с които през годините заедно са творили част от историята на родната атлетика. На пистата те подобриха 3 световни, 3 европейски, 14 балкански и 55 републикански рекорда в различни дисциплини.
– Г-н Димитров, навършвате 95 години, честито! Имате ли рецепта за дълголетие?
– Сигурно съществува такава, но аз не я зная. От спорта ми остана волята да не спирам на едно място. Затова всеки ден правя комплекс от упражнения, според моите възможности, които ме държат бодър, на собствен ход и в добро настроение. Често синът ми се чуди откъде имам сили да правя всичко това и понякога дори възкликва, че тези неща са непосилни за него.
– За Вашата неуморна, повече от 30-годишна работа, получихте десетки ордени, медали и награди, сред които званието „Заслужил треньор” и отличието „Почетен гражданин на Варна”. Ако днес, с въображаема машина на времето се върнете в младостта и имате шанс да избирате отново професия, бихте ли избрали друга?
– Ако има такава сила и ми даде нов шанс да изживея живота си отново, пак бих избрал треньорската професия. Защото искам да се занимавам и да надградя работата си с тези хора. Имената им са сред най-добрите ни спортисти не само във варненската, но и в националната лека атлетика – Лиляна Панайотова, Радостина Щерева, Иванка Тихова, Бончо Бонев, Юлия Рашева, Живка Димитрова, Светла Банкова, Златка Георгиева, Кирил Йорданов, Албена Димитрова, Галя Дикова, Жулиета Кондова, Дарина Богомилова, Юлия Милчева и още много други. През годините успях да изградя от тях не само прекрасни спортисти, но и те ми помагаха да се превърна в човека, който сега стои пред Вас. Особена гордост изпитвам от постиженията на Лиляна Панайотова, която стана златна медалистка през 1984 г. на алтернативните Олимпийски игри в Москва и Берлин, а в Прага и Берлин Радостина Щерева завоюва два бронзови медала за жени и бе със световен и европейски рекорд за девойки.
– Кои са най-ярките Ви спомени, когато се върнете назад?
– Вижте, аз съм селски човек, трудолюбив. Трудът е в кръвта ми. Наследих тази любов от моите родители. Роден съм в с. Стоян Михайловски, Шуменско. Гордея се с това, че нито вчера, нито днес ми пречи или ме възмущава физическият или интелектуалният труд. Защото се справям и с двата. Бих казал, че съм щастлив човек. Помня, че в детството си имах кърпени панталонки, с които играех, но в душата си таях една мечта – да имам своя козичка и кон. И успях през годините да надрасна този бит и да работя с хора. Поглеждайки назад във времето през пожълтелите фотографии от множеството албуми у дома си спомням за не една и две легендарни фигури на родния спорт. Ето, например на снимка от далечната 1949 г. сме заедно с още един младеж пред знамето. Наградиха ни като най-добрите ударници в строителството на железопътната линия Самуил – Силистра. На тази избледняла от времето снимка едва ли някой ще познае другото момче, за което по-късно ще говори цяла България – легендарния треньор по вдигане на тежести Иван Абаджиев. Тогава се зароди нашето приятелство. След завършването на казармата – четири години във ВМС, където станах общоармейски шампион в спринтовите дисциплини, се записах и учих в Учителския институт, в Силистра. По-късно успешно преминах и през Треньорска школа и ВИФ „Георги Димитров” (дн. НСА), София. В младежките си години се състезавах на 100 и 200 метра, както и в сектора на дълъг скок от отбора на Нови пазар. През 1961 г. се преместих да живея и работя във Варна. Тук над 30 години отдадох на своя клуб ЖСК „Спартак”. Под мое ръководство се подготвяха националният отбор, девойки и жени, в периода 1966 -1992 г. Преподавах и в Спортно училище „Г. Бенковски”, Варна. Бях член на УС на Българската федерация по лека атлетика през 1991-1993 г., както и на УС на ЖСК „Спартак” Варна.
– В какво вярвате, г-н Димитров?
– Изградил съм си неизменен принцип в живота – вярвам на хората, но и проверявам. Мога да изброя прекрасни примери с моите състезатели по време на работа. Вярвам и в човешкото уважение. Никога няма да забравя един момент след състезание от силен международен турнир в някогашната ГДР. В него германките бяха окупирали почти всички златни медали. Само в една от дисциплините наше момиче завоюва златото, а на второ място се класира немска състезателка. След състезанието целият им отбор бе седнал да се почерпи. Случайността ме подтикна да мина наблизо по пистата на стадиона. Когато ме видяха, всички станаха и с чаша в ръка ме поздравиха. Целият треньорски щаб. Това бе велик момент за мен, защото да спечелиш уважението им никак не е малко. Работех с тези хора, познавахме се, бях по няколко пъти в годината в Германия на лагери. Научих страшно много неща от тях не само за леката атлетика, но и за живота. И моят живот, изпълнен с толкова много неща, е към своя залез. Хората от моето поколение в спорта, а и в живота, вече ги няма. Отивам на стадиона, не виждам нито един познат човек. Вече не останаха и живи роднини.
– Кои човешки добродетели цените най-много?
– Трудолюбието и честността. Не обичам много хвалбите. Нека успехите сами да говорят за човека и възможностите му. Дори и днес мои бивши състезателки, с които останахме добри приятели, споделят, че ги научих да не се страхуват от труда и честността. Както споменах преди малко, от германските колеги се научих на точност и коректност. Като треньор в началото ме приемаха като деспот, защото изисквах страшно много от всяка една от тях. Нямах нищо против тези прекрасни момичета, които днес са зрели жени. По време на тренировките обаче исках всичко. Защото зная, че само с упорит труд и всеотдайност се постигат високи резултати. И те го осъзнаха, когато медалите блестяха на гърдите им.
