Владимир Иванов: Варненската Френска гимназия е духовно пространство, което живее във възпитаниците й

Художникът Владимир Иванов завършва Френската гимназия, както е известна във Варна, част от нейния трети випуск от 1965 г. За ролята на първата в страната езикова гимназия с преподаване на френски език за формиране на високо образовани личности, за образованието и специфичния дух, изградил поколения – разговор в навечерието на празника на ІV Езикова гимназия „Фредерик Жолио-Кюри“, който се чества на 19 март.

Владимир Иванов е роден във Варна през 1946 г. Завършва графика в НХА в София, учил е и 3 години френска филология. Професор във Варненски свободен университет. Автор на логата на Френската гимназия за почти всички годишнини, което счита за свой скромен принос към училището, в което е учил.

– Връщаме се към времето, когато Френската гимназия във Варна се намира на ул. „Стефан Караджа“, където днес е Националното училище по изкуства. Какво си спомняте от времето, когато като ученици сте живели на пълен пансион?  

– Първите 4 години бяха пълен пансион. Има песен, която започва така: „Там, на „Караджата“, номер 32“. Създадена е от кадетите от Морското училище, което се е помещавало на този адрес. Баща ми е учил там преди мен. Интересното е , че и дъщеря ми учеше известно време там, вече в НУИ „Добри Христов“.

Във Френската гимназия във Варна бях приет през 1960 г. През 2020 г. випускът ми празнуваме 60 години от приемането ни. Вижда ми се фантастично, но е така. Бяхме 3 класа по 20 души, в VIII клас преместиха всички момчета в един клас и ние станахме „В“ клас, допълнен с момичета, другите два класа бяха само с момичета. Събираме се всяка година, повечето сме варненци, около 25 души в града – през 1958 г. гимназията е преместена от Ловеч във Варна. Виждаме се в ресторант и си казваме по едно „Наздраве“. В цяла България сме около 50 души. Интересно е чувството, което се разви в мен от подготвителен клас до края на обучението ми. В началото не бях много ентусиазиран от мрачните пространства и коридори, атмосферата ми се стори малко неуютна, освен това ни посрещнаха със стари „пансионни“ методи – първата вечер ти крадат връзките на обувките, отношението на осмокласниците не беше много учтиво. Мога да кажа, че поне нашият випуск се постарахме да променим тази лоша традиция. Бяхме в пансион, защото целта беше да говорим на френски. Ние не говорехме само на френски, но хората, с които бях през тези години, през целия ми живот са като братя и сестри, имаме такива отношения един с друг. Гимназията създаде връзки, които остават за цял живот. Вече в XI клас училището ми беше омръзнало и помня как вече завършили преди мен ученици се връщаха за празника на гимназията, веднъж един от тях се разплака на сцената. Тогава си помислих, че това е нещо много нелепо, защото аз бих се радвал да напусна гимназията, но след това и аз се връщах за празника с много топло чувство, което съм запазил и до днес, въпреки че гимназията няма нищо общо с онази по мое време. За мен гимназията е много важна част от живота ми, навсякъде в биографията си пиша, че съм завършил Френската езикова гимназия във Варна. В голяма степен мога да кажа, че дължа културното си възпитание на тези 5 години, 4 от които на пълен пансион.

– От гледна точка на съвременността, кое беше най-важното, което оказа значение за изграждането като личности на тези по-ранни випуски?  

– За мен най-важното бяха контактите с чуждите преподаватели, книгите в библиотеката, които самите французи ни подаряваха, учебниците ни по литература от поредицата „Lagarde et Michard“. Много важна част от цялото, от образованието ни в гимназията, бяха така наречените „des fascicules” – малки брошурки, свързани с автора, който предстои да ни преподават в някой час по литература. Тези брошурки включваха критически текстове, цитати, много добре илюстрирана с гравюри от епохата, илюстрации към техни произведения, портрети на авторите. Всеки от нас имаше по една такава книжка. Много от моите съученици, включително и аз, си ги пазим. Това беше такова богатство, за което, може би, в момента не сме си давали сметка, но в последствие се оцени като голямо предимство на преподаването в гимназията. Мисля, че когато бях в VIII клас, дойде французойка Беншек от Алжир с дъщеря си и ми подари няколко книги, една за импресионизма, другата за френския XIX век в живописта и едно малко томче „Изкуството на Ренесанса“. Четейки тези книги и гледайки тези репродукции, усетих афинитет към изкуството. Това изигра роля за избора ми на път на художник.

– Споменахте преподавателите. Какво си спомняте за тях?

– Преподавателите ни не бяха само французи. По лексика ни преподаваше Карло Куомо, италианец, а съпругата му Соня Куомо имаше руски произход. Той се обличаше с безупречен сив костюм,  вратовръзка и бяла риза, винаги подстриган и избръснат, беше модел на елегантност. Дамам и мосю Бенц бяха швейцарци. По-късно на тяхно място дойде мосю Антонен, също швейцарец, преподаваше по френски. Не мога да не спомена Роже Катоар, французин, сражавал се в освободителната армия на Алжир срещу колониалната фреска армия там. Беше дошъл в България нелегално. В края на краищата се оказа, че Роже Катоар е негов псевдоним. Когато замина, от борда на кораба, който изпратихме, той каза истинското си име – Окюли Клеман. Имахме преподавателка от български произход, мадам Иковски, която беше дошла от Франция. Помня, в една студена зимна сутрин, всички сме се скупчили около кюмбето, а тя беше написала на дъската стихотворението на Луи Арагон „Il n’y a pas d’amour heureux“. Оттогава го помня. Катоар пък ни пусна на плоча 45 оборота „La Ballade des pendus“ на Франсоа Вийон, страхотно звучеше изпълнението на Жерар Филип в класата стая. Имаше една дама по география, мадам Драганова, французойка, омъжена за българин, която доста време живя във Варна и ни преподаваше по литература. Мадам Беншек, която вече споменах, замина по-късно да преподава в Софийската френска гимназия, защото каза, че отказва да преподава Алфонс дьо Ламартин като реакционен поет. Тя беше много бойна, както ще кажем днес. Спомням си, веднъж бяхме на екскурзия в Мадара. Тя беше със своя автомобил Ситроен. Стигаме до шосе, през което преминава буквално река от кал, тиня и мътна вода и от двете й страни се  събрали хора и никой не смее да прекоси. Беншек натисна педалите и премина с колата си, водата почти влезе в кабината, но след нея и всички останали преминаха. По-късно мадам Беншек ми подари една книга, озаглавена „La peinture contemporaine“, посветена на абстрактната живопис. Оттам преведох един текст за стенвестика, който издавахме трима души. Там превеждахме статии, публикувахме стихотворения, анализи и рисунки. За мен много важна част от цялото беше шах отборът на гимназията от 4 души, сред които и аз. Нашият шах отбор беше няколко години последователно шампион на средните училища във Варна.

– Какъв е духът на варненската Френска гимназия?  

– Варненската Френска гимназия е духовно пространство, което живее във възпитаниците й, поне от моето време и което дълго време дава плодове по най-добрия начин. Познавам всякакви хора, завършили гимназията – физици, математици, капитани,  лекари, дипломати, артисти. Гимназията създаде, според мен, достойни и отговорни хора, които, въоръжени със знанията за френската култура и цивилизация, продължават да дават своя принос за съвременна България. Не знам как е днес, но като гледам празниците, ми си струва, че сегашните възпитаници достойно отиграват това, което им е оставено като традиция, вкус към културата, духовността и живота, което е чисто френски маниер. Иначе някога ясно беше дефинирано, че Френската гимназия във Варна има за цел да се възпитават хора, които са подготвени да атакуват на собствена територия капитализма.  Между другото, много от хората, завършили Френската гимназия, по-късно бяха в службите за сигурност, те наистина свършиха добра работа на социалистическа България. Заедно с това те бяха наистина добре подготвени в областта на френската култура, което за мен е по-важно. Слава Богу, аз познах не капиталистическия враг, а много френски приятели, много от богатото френско изобразително изкуство, няколко пъти ходих в Париж. Френската гимназия във Варна създаде личности, които в последствие наистина станаха граждани на света и това е най-важното. Двустранният контакт с чуждите преподаватели беше плодотворен, въпреки Желязната завеса, защото винаги имаше тенденция, и това беше духът на гимназията, поне за мен, тази завеса да се пробие. Слава Богу, пробихме завесата. Сега изграждаме нови…

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Do NOT follow this link or you will be banned from the site!