Ерик Вюйар: Това, което наричаме измислица, участва във формирането на нашето познание

Носителят на награда „Гонкур“ 2017 Ерик Вюйар за романа си „Дневният ред“ и писането, до каква степен документалните факти са важни в работата му е какво е мястото на измислицата.

Романът „Дневният ред“ разказва за възкачването на власт на Хитлер и подкрепата, която получава от немските индустриалци и за т. нар. Аншлус през 1938 г. – присъединяването на Австрия към Германския райх.

– Последният Ви роман „Дневният ред“ проследява някои от най-важните дни, започвайки от 20 февруари 1933 г., когато най-видните фигури на немската индустрия заявяват подкрепата си на нацистите, до март 1938 г. Защо наблягате на тези дати?

– Когато разказваш за един епизод от историята, времето вече не е една цялостна мярка и всеки разказ е като монтаж. Няма линеарен разказ. „Дневният ред“ разказва за един момент от установяването на нацистите на власт, след това за т. нар. Аншлус, един от първите им успехи. Създава се угнетяващо впечатление за малки комбинациии и погрешни стъпки. Това позволява да се разруши митът, че не само събитията не са неизбежни, но и че най-големите престъпления може да са резултат от срамни постъпки. Затова в книгата става въпрос за войната, но без да разказва за нея. Тя се позовава на това, което читателят знае, за да изследва нещо друго. Ако разказваш за времето преди войната и след това потънеш в подробен разказ за конфликта и неговите ужаси, щом веднъж стигнеш до края, ще си изгубил от полезрението си задкулисните маневри. За сметка на това, ако разкажеш за незначителните комбинации, които улесняват установяването на власт на нацистите, за евреите, които след войната искат репарации, това поставя една до друга причините и резултатът, което не е без значение.

– Всички Ваши книги показват задълбочени исторически познания. Къде се вписва в това значително количество от проучени документи тази част, която може да се определи като измислица?

– В моите книги няма измислица, придържам се към фактите. Разбира се, аз се превъплъщавам в главните герои, придавам им моите мисли, понякога и чувства, но нищо не отива отвъд фактите. Това е измислицата при мен в ограничения смисъл на думата. Знам, че Рибентроп е бил неуморим по време на прощалния си обяд на Downing Street, за да удължи обяда и да забави момента, в който Невил Чембърлейн ще реагира на инвазията в Австрия. Представям си в този момент светски разговор и го описвам как дълго говори за известния тенисист Бил Тилдън. За сметка на това, когато споменавам, че Рибентроп е бил наемател на Чембърлейн, това е факт, който те кара да се замислиш, но в по-широк смисъл това, което наричаме измислица, участва във формирането на нашето познание. Познанието не е тълкуването на чистите факти и измислицата се промъква в самия начин на четене. Докато чета, съзнанието ми непрекъснато се подхранва от един или друг детайл, дума, изречение, описание, идея. Тази мозайка е истинската основа на нашето мислене. От самото начало, щом започнеш да подбираш документите, както пише Дьоблин, „започват големите маневри“. Познанието не се състои в това да тълкуваш данни, а да провокираш разсъждения. Една страна на тази операция е монтажът. Подреждаш събития, установяваш връзки между фактите и всичко това образува една интрига. Именно тук, според мен, се вписва измислицата.  Казано по друг начин, най-вече структурата на книгите ми съдържа измислицата, когато разказвам за убийствата във Виена точно преди т. нар. Аншлус и за Мюнхенското споразумение, едновременно привеждам факти и подтиквам към размисъл. Измислицата обединява двете заедно.

– Бихте ли посочили в по-широк смисъл имена на някои писатели, които смятате, че са представителни за този тип литература като Вашия? Един Толстой с „Война и мир“ – защо не, що се отнася до историческия подход…

– Когато по повод на филма „Диктаторът“ Чаплин казва: „Историята е по-велика от малкия скитник“, той акцентира върху един критичен момент във всяко творчество. С настъпването на фашизма персонажът на Чаплин вече не е достатъчен, защото не позволява на преден план да се изведе обяснение на ужасите, които предвещава шафизмът. Поради тази причина ми харесва „Животът на Галилей“ на Брехт. Пиесата е написана по стечение на обстоятелствата. Брехт работи дълго върху нея, редактира я, докато съвременната наука го изправя пред предизвикателството да мисли по различен начин. Американските атомни бомби, хвърлени над Япония, променят гледната му точка. Творчеството му влиза в конюнктура и идеите му се вписват в съвремието. Трогателно е това отношение на Брехт. Същото прави Толстой с „Война и мир“. В първата версия диалогът между аристократите често е на френски и описанията са изпълнени с метафизични разсъждения. В по-късна версия Толстой превежда диалога на руски и премахва метафизичните пасажи. Това се дължи на еволюцията на политическите му възгледи. Книгата трябва да може да се чете от много хора, а не само да бъде привилегия на неколцина. Има две противоположни тенденции. От една страна е натурализмът, реализмът, проучването, което предхожда писането. От другата се намира Джеймс Ейджи, проза, изцяло пропита от неговото присъствие.

– Колко време Ви отнема обмислянето, а след това написването на Вашите романи?

– Най-важно е обмислянето в дългосрочен план. Както всички останали, чета книги по темите, които искам да разбера по-добре. Това не е документиране, а просто четене. И щом ми се прииска да пиша, трябва да направя по-подробни проучвания. Често ги правя едновременно с писането, за да не изгубя устрема си. Понякога заради това може да спра да пиша – трябва да отида до библиотеката, до Архива… Понякога отнема седмици. Случва се да зацикля, книгата да ми се изплъзва. Няма правило, някои книги придобиват цялост много бързо, „Конго“ написах за няколко дни, но в други случаи се запъвам, връщам се към текста по-късно, когато нещата ми се избистрят. Това е и най-изненадващото при писането и книгите са следствие. Изгубваш нишката, забравяш черновата, времето минава и ето, че друг текст се появява вместо първия.

Интервю на L’Humanité (със съкращения)