Полша днес (част 3)

За разлика от нас, българите, поляците са една сплотена нация. Това се усеща на всяка крачка, но най-вече в техните църкви. А те са винаги препълнени с народ, особено по големите празници. И преди да започне службата, по даден знак цялото огромно мнозинство заревава гръмогласно: „Еще Полска не згинела пуки ми жиеме!“(1)

Потръпваш целият. Усещането е неповторимо. Чувстваш, че се намираш сред една голяма нация, за която понятията Бог и Родина са най-скъпи от всичко.

Полското село е жизнено и процъфтява. По него не са били нанесени тежки удари, като по българското с принудителната колективизация от 1948 – 1952 г. и унищожителната ликвидация през 1992 – 1995 година. Полското село гъмжи от хора. То не е обезлюдено като нашето. Там няма празни къщи, където да се настаняват циганите. В него живеят селски стопани, които от поколения се занимават със земеделие. Взетите от Европейския съюз над 20 милиарда евро са дали нов тласък на техния труд. И резултатите са налице. Огромно впечатление ми направиха полските пазари. Те са десетократно по богати от нашите. А цените – да не повярваш на очите си!

Скъпи са твърдите алкохоли. Водките са по 8-9-10 лева за половин литър, а българската „Плиска“ е по 15 лева. (2) В Полша няма казани за варене на ракия и такава изобщо не се продава в търговската мрежа. Най-консумирана е полската водка „Жубрувка“ с накисната в нея трева от Пуща Беловежска, припикана от полски зубър (братовчед на бизона). Пущата е най-големият горски масив в Европа, разпростиращ се в Полша и Беларус.

Но да се върна в Лихен, за да довърша посещението на Марииния Санктуариум. В началото на комплекса видях издигнат голям паметник, посветен на полската Армия Крайова. Тематично той не се вързваше с другите постройки. За непосветения българин ще напиша няколко реда от полската история. През 1938 г., съгласно пакта Молотов-Рибентров, Съветския съюз и Германия си поделят големи части от Полша. Когато на 1 септември 1939 г. Хитлер напада и окупира останалата свободна част от страната, освободителното движение се разделя на две части – Армия Людова и Армия Крайова. Първата е свързана с Полската Комунистическа партия и търси близки връзки с руснаците. Втората е свързана със Запада и е подчинена на полското емигрантско правителство в Лондон.

На паметника пишеше: „В памет на падналите полски войници от Армия Крайова, дали живота си за свободата на Полша срещу хитлериските и съветски окупатори“.

Казах си: „Ето един тенденциозен паметник. Нима загиналите поляци от Армия Людова не са дали живота си за Родината? И нима руснаците не дадоха 200 000 жертви, освобождавайки Полша от хитлеристите? Има ли друг народ, който да е проливал кръвта си за поляците?“. В този момент те поразително ми заприличаха на нашите „демократи“, които събориха партизанските паметници след 1990 година.

Поляците са 40 милиона и са третата по големина славянска държава. Въпреки относително голямата емиграция на Запад, те поддържат своята численост благодарение на високата си раждаемост. За това допринася и Партията на полското семейство, която, свързана с Католическата църква, се грижи за запазване на традиционните полски ценности – брак и семейство. Тя е срещу абортите, срещу разводите и прочие, за запазване на устоите на полското общество.

По полските улици и магазини не видях чужди – англоезични надписи. Полският език е много по-славянски от нашия. Ще приведа като пример наименованието на месеците: стичен, люти, мажец, кветен, май, червец, липец, шерпен, вжешен, паждерник, листопад, груджен.

Уморен от скитането по улиците и музеите на големия град, аз се прибирах вечер в дома на моята гостоприемна позната и с нея гледахме заедно полска телевизия. Бързо си възвърнах езиковата форма и започнах да разбирам предаванията.

По полските ТВ канали в най-гледаното време 18,00 – 22,00 часа нямаше никакви американски филми. Въртяха се 5 нови полски сериала, 3 от които гледахме. Тематиката – животът на поляците, възрастни и млади, както на село, така и в градовете. Няма Big Brother. Голямо внимание се обръща на полската литература. Книгата в Полша е освободена от всякакви налози и данъци. Всеки петък има едночасово предаване за новоизлезли полски книги.

Пазарният площад в Краков.                                             © Flickr/Fred Jala

Сега, когато пиша тия редове, си спомних за първото си гостуване в Полша през 1976 г. Тогава огромно впечатление ми направи един дребен на пръв поглед факт. Всяка сутрин между 5 и 6 часа кварталният млекар оставяше пред вратата на моите хазяи бутилка с прясно мляко и прибираше оставената от предната вечер от домакинята измита бутилка. Това се извършваше тихо, без звънене, за да не се събудят спящите още хора.

Пренесох се мислено в България и се запитах може ли да се осъществи у нас този хубав обичай. И в Чехия беше така. Но у нас? Отговорът беше отрицателен. Или млекарят няма да е редовен, или ще вдигне такъв шум, че ще събуди всички, или някой от съседите ще открадне млякото, или просто комшията ти, който умира да те мрази, ще пусне нещо в бутилката, така че или ще получиш разстройство, или направо ще хвърлиш топа.

Тогава още разбрах, че Полша е страна със стари традиции. Нейното гражданско общество според мен е доста по-развито, отколкото в Западна Европа. Силно впечатление ми правеше как възрастни поляци отстъпваха място в обществения транспорт на млади дами и как им целуваха ръка при най-различни поводи.

Сега вече това малко остаряло кавалерство е на изчезване. Но хората са както преди внимателни и учтиви помежду си и фразата „Кланям ше най-сердечне“ се чува навсякъде. Особено впечатление прави високата култура на движение както на пешеходците, така и на колите. Не видях някой да прибягва на червено, а колите задължително спират пред пешеходните пътеки и почтително дават път на преминаващите. В резултат получаваш спокойствие и увереност, когато се движиш по полските улици.

***

Но нека се опитам да внеса малко порядък в моя разказ, като започна от началото на пътуването.

Трябваше да тръгнем във вторник в 9 часа сутринта с автобус от София. За целта отпътувах от Варна в понеделник, като преспах при моята по-голяма дъщеря Теодора. Сутринта хванах такси, за да бъда навреме на автогарата. Часовникът на Централната гара удари 9 часа, но автобусът още го нямаше. Никой не даваше никаква информация. След като отидох в офиса на фирмата, диспечерката лениво ми обясни, че имало закъснение.

Пристигнаха чак в 10 часа. Имали повреда на чистачките. Качихме се и потеглихме. Бяхме само 8 души, така че на всеки се падаха повече от 4 седалки. Другите пътници бяха млади момчета от смесени бракове, които живееха в България и следваха в Полша. Запознах се с Бартек от Силистра – майка полякиня, баща българин, който следваше медицина във Вроцлав. Юрек и Антоний – двама братя, които следваха международен туризъм в Краков. Майка им полякиня живееше там, а баща им дойде да ги изпрати на автогарата. Имаше също една млада влюбена двойка – българин и полякиня, които бяха работили заедно в Германия и говореха помежду си на немски – единственият език, на който можеха да общуват. Полякинята бе дошла в България, а сега той й връщаше визитата…

След час бяхме на границата. От двете страни на пътя се простираха изоставени селскостопански постройки и запустели земи. Немара лъхаше отвсякъде. На граничния пункт Калотина стояхме цели 2 часа. Да кажеш, че нещо ни проверяваха – не. Просто стояхме и чакахме. Така и не разбрах какво. Накрая ни събраха паспортите и ги подпечатаха. Притеснявах се за петте бутилки „Плиска“, но никой не ме провери. Влязохме в Сърбия и слязохме да си напълним шишетата. Тук била най-хубавата вода. Имаше автобуси, които пътуваха за Франция, Испания, Германия, Чехия и други страни. Те бяха нови и лъскави. Чух нашите шофьори (те бяха трима) да разправят, че двигателят на нашия автобус бил на 3 милиона километра. Тъй като до Полша пътували малко хора, фирмата не пускала нови автобуси. Разписанието явно беше съобразено с възможностите на автобуса, защото шофьорите не бързаха. Максималната скорост, с която се движехме, бе 80 км/час. От Калотина до Ниш минахме през ждрелото на река Морава – тесен и скалист каньон, изпълнен с многобройни тунели. Там скоростта е под 40 км., автобусът едва пъплеше.

От Ниш започва старата магистрала, по която минавах с колата си още преди 20 години, когато работех в Алжир. Сега тя бе наново асфалтирана и автобусът не подскачаше по бетонните блокове както навремето.

Пътуването през Сърбия е най-дълго. То трае около 10 часа. От двете страни на пътя се простират необятни царевични ниви. Паркингите са чисти. Край всяко оширение на пътя има сложени пластмасови тоалетни. Бензиностанциите са модерни. До тях има чисти ресторанти и магазини. Ползването на тоалетните в тях е безплатно.

Край пътя – множество снимки и гробове на загинали от американските бомбардировки невинни хора. Близо до Марковац – голям паметник на деца, които с автобус са отивали на училище. Те са били зверски убити от американска ракета. Спомних си, че ние дадохме въздушен коридор на тези убийци, които сега се готвят да се настанят за постоянно в страната ни.

Пристигаме около полунощ на унгарската граница. Голям и с впечатляваща типично унгарска архитектура граничен пункт. Обработват ни за 10 минути. След това се движим по хубава магистрала. Минаваме праз Будапеща. Там като че ли е ден. Широките булеварди са пълни с движещи се коли. По автобусните спирки чакат тълпи от хора. Голям и модерен европейски град.

След Будапеща излизаме от магистралата. Отправяме се към словашката граница. Словакия е тясна. Преминаваме я за 3 часа. Сутринта около 7 часа сме вече в Полша. Навлизаме в Бескидите. Хубави борови гори, между които се мяркат кокетни вилички. Наблизо е зимният курорт Закопане. Покрай река Раба – приток на Висла, се строят последните километри на автомагистрала, която ще свърже Балтийско море със Словакия.

Когато през 1976 г. за първи път отидох в Полша, нашата магистрала София – Пловдив бе почти готова, а поляците си нямаха още хабер от такива пътища. Днес Полша е прерязана надлъж и нашир от супер модерни автостради. Прави впечатление и големият брой движещи се коли по тях. Заплаща се по 5 злоти на пункт (на всеки 100 км.).

Пристигнахме по разписание в 13,00 часа в Лодз. Моята позната Реня ме чакаше на автогарата.

Лодз е вторият по големина град на Полша с 1 милион население. Бивш център на текстилната индустрия на страната. Заедно с каменовъгления Шльонск, той бе най-засегнат от смяната на режима през 1990 г. Повечето от текстилните фабрики са затворили вратите си поради китайската конкуренция, оставяйки на улицата десетки хиляди безработни. Не запитах какво е станало с тези хора, но по улиците не се виждат бездомници и просяци. Никой не бърка в кофите за смет по простата причина, че такива се виждат много рядко. В Полша боклукът се събира чрез сметоотводи, каквито навремето бяха направени и в някои наши блокове, но не знам по какви причини никога не проработиха. На всеки етаж има стаичка за неговото изхвърляне. На всеки два дни идва контейнеровоз, който прибира контейнера от направеното за целта помещение. Не се усеща никаква миризма. Няма летящи найлонови торбички. Около блоковете, между които има големи разстояния и много дървета, е чисто като облизано. Големи тревни площи. Виждат се красиви контейнери за стъкло и пластмаси, които тук се събират разделно. На определени разстояния други за събиране на дрехи втора употреба.

В Полша също е модерно да се прави топлоизолация (саниране) на старите панелни блокове. Тук се използва единствено стиропор, но с дебелина 10 сантиметра, заедно с мазилката, се получава над една педя дебелина на изолацията. Тя не се прави от момченца алпинистчета на парче (на апартамент), както в България, а на целия блок, като за целта се строи скеле. За това се грижи общината на града, която изпраща строителни бригади. Изплащането е разхвърлено по месеци и става заедно с плащането на парното, тока и газта, което също се извършва в общината. Цяла Полша е газифицирана и топлофицирана преди повече от 30 години.

Тези и много други интересни и полезни неща видях при моето едноседмично посещение в Полша. Страната се готвеше усилено за избори – парламентарни и президентски. Но най-много ме порази съществуващото национално съгласие. И макар на полските монети да не пише „Съединението прави силата“, Солидарност не е само името на един профсъюз. Тя е манталитетът на полския народ.

Прибрах се в България окрилен от общуването си с един славянски народ, така близък до нашия по своя произход и език. Но с много по-висока култура.