Поезия от хастара на душата: за книгата на Венцислав Василев „Напразно в себе си витая”

На 14 октомври в София и на 19 октомври във Варна бе представена стихосбирката на Венцислав Василев „Напразно в себе си витая“. Предстои и премиерата в Бургас (на 25 октомври). Това е втората стихосбирка на Венцислав Василев. Авторът живее във Варна. 

Чела съм поезията на Венцислав и по-рано – с интерес и пристрастност – предимно в интернет, но смятам, че е несъмнено по-хубаво да срещна едно от книжните ? присъствия. Щом видях, прелиствайки, първото послание, че „добрият път е отвъд пътищата”, се сетих за възможността да бъдат открити или преоткрити паралелните вселени в и между редовете, пътувайки по пространствата на творбите. Втората провокация към читателя бе обърнатият ред – заглавията, всички до едно поставени в края на творбите като синтезирани обобщения. Тогава взех решение да чета тази книга отзад напред. И, струва ми се, попаднах на част от правия път, защото там бяха събрани енергиите на библиогемите и митологемите, началото на началата (отхърляни или приобщавани към посланията), пък и за себе си получих втори жокер: в последната творба пишеше „минавам от начало до начало“. Т.е. откъдето и да тръгнеш, ти започваш нещо ново.

И така, тръгнах по добрия път отвъд пътищата с усещането, че се движа от дъното на стаята към прозореца, от хастара на душата  към изчистената от аксесоари и галантерия повърхност на външната светлинна тъкан, от залеза към изгрева. Беше ми леко, прекрасно и несамотно. Някъде по пътя към себе си мярнах (или ми се стори) призрака на Марк Аврелий, откъм ритъма и мелодиката тук-там надзърташе Яворов; прокрадваха се бели нощи, наситени със зарево и тъмни върхове, населени с добри мъдри странници,  по едно време – сигурна съм (честна дума!) – видях как подобно източната приказка на северния Андерсен един китайски император извади от широкия си ръкав изкуствен диамантен славей и го запокити в близкото езеро, а друг славей – с приглушени, но много въздействащи трели, същински двойник на лирическия говорител на Венцислав Василев –  обагряше с кръвта си шипа на оцеляла в сланата роза. Но Оскар Уйлд не беше там. Въпреки миражните картини, аз осъзнах, че всъщност през цялото време съм пътувала единствено с неподправения герой на Венци – оригинала на душата му с обърнатия навън хастар.

Любопитни и дълбочинни са образите на пътя в книгата на Венцислав: „понякога самичък пътят спира“, статичното може да е движението на друго измерение („Сега отказвам вече да вървя,/  за да направя първата си крачка“),  пътуването към тъгата може да се окаже без дъно, пътят на слънцето да е свлачищен заради прекомерният товар от човешки желания да се равняват по светилата. Неведоми може да са пътищата, но за лирическия субект те са само напред:

И встрани, и назад да прекрача –

то е пътят ми в този момент,

то е мой отличителен начин

да вървя неизменно напред.

Започнах от края; сега смятам да спра коментара си преди началото, от което ще започне друг читател – с по-интродуктивна нагласа от мен. Паралелно с впечатленията от  неговата книга, още съм в плен на въздействията от една изложба на концептуално визуално изкуство („Извън контекста“) и си правя паралели. За видимото и невидимото, за познанието относно животоутвърждаващите „спирали“ и животоспасяващите „улеи“, за възможността да излезеш за малко от матрицата, но да останеш в себе си, намигвайки на празнотата извън теб, противопоставяйки ? свободната за вътрешни открития ниша – „напразно в себе си витая“ и да дадеш имена на творческите си пориви, например „Да стъкнеш огън от светулки“.

Аз обаче не искам да разработвам концепция на Венци, защото ми харесва разнородността при рошавия цар на локвата, едновременно битуващ с младия владетел на прекрасните добри имагинерности и с беловласото достолепие на мъдростта, здраво стъпила на земята.

Ех, пътниче-атомче по вярната посока на клоните! И титан. И дракон. И врабче! Врабче! 

На колела

Ти ли вървиш или времето все те избутва?

И е пълно със знаци, но само в окото ти влажно.

Чувстваш, че всичко клони към финал.

И не чувстваш да потегля от някъде, някак все пак да се ражда.

Правиш си пръстен от малкия кръг в кръговрата,

а големият кръг инстинктивно те плаши и стряска.

Тръгваш да дириш понякога път за нататък,

ала всичко, което намираш, е само преразказ.

Толкова. Друго в халката на пръста ти няма.

По маршрута на времето всичко е вече предсказано.

Думите дрезгаво кряскат, че в теб има пламък.

И е пълно със знаци, но само в окото ти празно.

(От стихобирката „Напразно в себе си витая“)

Автор: Станка Бонева