Йозджан Карабулут в превод на Кадрие Джесур

През декември 2011 г. на български език за първи път се появи творчеството на съвременния турски автор Йозджан Карабулут – сборникът с разкази и новели „Писма до Сан Джовани“. Преводач на сборника е Кадрие Джесур.

Йозджан Карабулут е роден през 1958 г. в г. Адана. Завършва статистика в Средноизточния технически университет в Анкара, където в периода 1979-1982 г. оглавява литературното сдружение на студентите. По-късно е сред основателите на новото Сдружение на турските писатели и негов председател в периода 2001 – 2003 г. Между 2009-2011 е зам.-председател на турския ПЕН клуб. Организатор на Дните на разказа в Анкара. Издател и главен редактор на специализираните в областта на прозата списания „Дюшлер“и „Имге“.

Йозджан Карабулут е автор на официалното предложение, отправено към световния ПЕН на 68-ия му конгрес за честване на 14 февруари като Международен ден на разказа. Идеята е приета и денят се чества като официален празник.

Сборниците му с разкази „С тъга за някои дни”, „Самота отначало до край”, „Може би губи времето”, „Състоянията на любовта” са многократно издадени в издателство „Джан“. Романът му „Амида” е отличен с престижната литературна награда „Юнус Нади“ за 2009 г. Произведенията на Йозджан Карабулут са носители на много национални отличия, превеждани са на испански, македонски, арабски език.  

Смъртта на Мелтем

Смъртта е стара грешка, която й остана от студентските години.

Задушаваща, лепкава жега. Безлюден булевард. Градът изниква отдолу сякаш от страниците на албум. Кафяв град. Адана. Притиснат в обръч от бедни, предградийни постройки и високи блокове от двете страни на булеварда. Южен юнски ден; в летния следобед – спомени, видения от близкото минало.

Помним те по дънкови панталони и риза. Стремителна, готова винаги за действие. Не те свърташе на едно място. Приветлива, открита за приятелство. Това е първото, за което се сещам, щом чуя името ти, Мелтем.

Реха така ме иска, поддържана – изрича Мелтем – старата ни приятелка. Реха иска да се грижа за себе си. Още като се сгодихме, ме помоли да си лакирам ноктите, да се гримирам. Стилът на облеклото ми се промени. Като че обикалях някъде далече от себе си… Сякаш бях в друго тяло, с чужда глава. Живеех в пустота, раздирана от кошмари и викове.

Гласът постепенно се снижаваше, превръщаше се в шепот, за да застине в тишина по издълженото й слабо лице. Гледаме виновно седящата на фотьойла Мелтем. Времето тече забавено, гледаме я съчувствено. Внимателно като страници на учебник, където са запазени изсушени цветя, бавно разлистваме годините, останали назад, любовта, несигурните квартири.

Летният следобед се проточва. На стената между мен и Мелтем е окачена фотография, един свят, който не е извън нас. Свят, който не е извън нас: безработни мъже, седнали на червените пейки в парка до булеварда; бедните, търсещи най-евтините храни по кварталните пазари, родители, живеещи, с надеждата да видят житейските сполуки на децата си; бродене по неравните пътища към щастието, пътища, водещи до самоубийства…

Фотографията на стената: момиче с измъчено лице в жълта рамка. В булчинска рокля, права. Хванала подръка непознат мъж, другата й ръка е протегната назад, сякаш да се хване за нещо друго или други… които са назад в приказния й град, в Хаджеттепе, в многолюдните улици, в студентските дни, дни на идеи и борби…

Мелтем гледа света, приятелите си, със зачервено лице. Мелтем гледа света, приятелите, си със зачервено лице. Пишейки това, чувствам как дишането ми се учестява и навлизам в света на своя разказ. Този за самотата и поривите от миналото. Спомням си приятели, изтощени от тежестта на неподлежащи на анализ служебни дела, непроменяеми взаимоотношения… А и своето лице, изпито от града, уморено от любов. Университетските кафенета и тесните улички, наслушали се на нашите мечти. Как се изкачвахме на хълмчето в Хаджеттепе и наблюдавахме сновенето на електричките по железопътната линия. До нас долитаха трогателни песни. Момичетата си прибираха косите и слушаха песни за геройски загинали бойци. Мелтем я помня с тези тъжни песни от онези дни, за които болеем и днес. Краят на седемдесетте, тя е забързана да свари за поредната демонстрация на площад Къзълай. А градът в тревожните ни лица и неуморни крака е спотаил един друг живот. Веднъж надвечер, в ресторант Йозгюр две групировки се сбиха, над главите ни захвърчаха табуретки, маси и столове. Не мога да забравя до какво необяснимо за мен примирие се бе стигнало. Краткото прекратяване на боя настъпи след вика: „Дайте път на каките!“. Мелтем я помня оттогава, от дните, когато наши приятели смятаха, че светът може да бъде променен чрез бой с табуретки.

Градският автобус навлиза в улица с палми от двете страни по крайбрежието на река Сейхан. Писъците на очарователното момиче отекват в съзнанието ми. Колко е самотна в булчинската си рокля, как ли се разкайва в жълтата рамка, си мисля съчувствено. „Разкажи ни малко за Реха, мъжа на снимката – помолих тихо с глас, подобен на нейния. Разкажи за миналото време, за изтеклите, ала неизживени дни. Наричах го бате Реха – отново и тихичко – бате Реха. Така и не свикнах да го наричам само Реха. Представете си, мъжа си.

Седнал съм на канапето, но мога да видя касетофон и тонколони, представителен сервиз за кафе, порцеланови чинии и чаши за чай в бюфета от орехово дърво. И Мелтем, окачена на стената. Мелтем, моята приятелка, която след всяко поглеждане предизвиква нови и нови асоциации в мен.

Сега се занимавам с роднините. Родителите на мъжа ми. Животът с роднини е безкрайна пустош. Близо година не забременях. Близо година мъкнех по тялото си погледите на свекървата, която очакваше дете от мен. После се лекувах. Разбирате, животът изтича и прелива в дълга, безкрайна пустиня.

„Можеше поне да започнеш работа, пет години учи, имаш професия, можеше да подходиш иначе, защо не помисли за себе си. – укорява я Емел. – Едва ли ти е било лесно да се примириш, да се задоволиш с роднини, домашна работа, отглеждане на деца… Как се живее с тези мъртъвци, при това без да гъкнеш.“

Реха не позволи да работя. А и нашите не искаха. Всъщност и бракът ми с него беше по настояване на майка ми и баща ми. След бързо миналите студентски години се оказах абсолютно неподготвена за какъвто и да е предстоящ живот. Не знаех какво да правя. Не намерих сили за съпротива. Нямах планове, не хранех никакви надежди за нищо. Отношението на родителите ми към мен се оказа натиск с перце. Проумях го по-късно. Нямате представа какво е човек да не може да обясни на най-близките си, на тези, които обича, болката си. Каква дълга болка беше, докато чаках Реха да отслужи. Вървене самичък по път, който не знаеш къде води… Домакинска работа от призори… Никакви запознанства, нищо ново… Животът ни с Реха преминава общо взето между три-четири думи.

Припомням си: „Как се живее с тези мъртъвци, при това без да гъкнеш.“ И отново си спомням Мелтем. Мелтем в Анкара. Не й беше лесно цели пет години да се мъчи да заздрави връзката си с Халюк, без да гъкне; лесно ли бе да снима децата в предградията, да се грижи за тях, без да гъкне; лесно ли бе да чува аплодисментите в сцена Чагдаш на театъра; да усеща и носи на гърба си очакващите дете погледи, без да гъкне; лесно ли беше тайно от консервативния си съпруг да гласува за социалдемократите? Как може да е лесно да живееш и миналото, и бъдещето си с тези мъртъвци?

Радвам се, че дойдохте – шептеше Мелтем сутринта, когато ни посрещаше. – Ще ме изведете от този ад. Този непоносим град няма нищо общо с града от нашето студентство. Вече ми се струва че пътуванията ми с автобус за Анкара са били сън… видение. Нима са били само отражения всичките онези мигновено сменящи се села и градчета, които виждах през стъклото. Сън ми се струват приятелските лица и утрините, които ме посрещаха, когато се завръщах.

Сън ми се струват приятелските лица и утрините, които ме посрещаха, когато се завръщах. Тези думи прекосяват булевард Ататюрк, минават по улиците на града и след низ междуградски пътувания ме застигат и стискат за гърлото. Чуя ли гласа, улавям и асоциациите, и спомените. Тесногръдието ни в живота, което не подхожда никак нито на светогледа, нито на утопията, нито на дръзките ни чисто житейски стремежи от онези години. Допълвам образите по белия лист. Образи, лица на приятели, които страдаха на границата на реалност и утопия, любиха се, обичаха и се бориха, приемаха предизвикателствата на своето време с открити гърди, умираха. Допълвам други, които се оттеглиха от борбата. Момчетата, които държаха гръмки речи на празника за изкуство и култура на Средно-източния университет, същите, които насядали на поляната, пееха патетични песни. Част от нас, същите ние, сега пишем: Тези момчета се озоваха в разгара на борбата, още преди да са се влюбили. Имаше ли полза от това?… Къде останаха момчетата от стаите на общежитията, които, пиейки вино, спореха и вярваха, че промяна ще има. Къде са, колко далече от нас са лицата ни днес?! Пиша: Скъпа Мелтем, мило, крехко момиче! Разбирам колко е тъпо сега животът ти да изтича като по дълга пустиня. Но знаеш, че пустинята я имаше винаги – и когато четяхме Дениз, и когато не можехме да пуснем корени в пръстта на своето време. Виждаш колко скъпо заплащаме затова, че сме подценили наглед дребните въпроси или дори въпросителни; а да се окажеш неподготвен за предстоящия си живот – за това пък се заплаща прескъпо. Всички го проумяваме със закъснение. Натискът, забраните не са присъщи само на твоите родители-социалдемократи; те идат от нас, от теб и мен, от мечтите, които не смееш да назовеш, забранила си си ги; от идеи, които не се осмеляваш да приложиш, всичко е в нас. Скъпа Мелтем, не успяхме да променим нищо на този свят, но променихме себе си!

Лепкава, задушаваща жега, безлюден булевард в проточил се летен следобед на юнски ден. Кафяв град сякаш излязъл от страниците на семеен албум. Спомени и образи се смесват с гледката от прозореца, с живота навън. А фотографията, окачена на стената, е предизвестие за смъртта на всеки от нас. Смърт е да подадеш ръка на непознатия мъж, да кажеш „Да“, а погледът ти да раздира въздуха с „Не“.

Смъртта е грешката, която й остана от студентските й години.

Довършвам разказа, който изградих по фотографията, окачена на стената.

Фотографията, окачена на стената, е предизвестие за смъртта на всеки от нас. Вест, каквато ще прочетем във вестници или списания. Записвам си: Смъртта на Мелтем.

© Кадрие Джесур, преводач, Йозджан Карабулут, автор – „Писма до Сан Джовани“, издателство „Център за универсални  медии“, Пловдив 2011.     

Автор: