Фредерик Бегбеде: Когато всички ти правят комплименти, най-накрая малко оглупяваш

На 1 април 2026 г. във Франция излезе новата книга на Фредерик Бегбеде „Ibiza a beaucoup changé“ (Ибиса много се промени). Счита ли се за провокативен писател, какво го мотивира да пише – откъс от интервю с Бегбеде.

Новата книга на френския автор, който е добре познат у нас и е посещавал страната ни, е сборник с разкази (издател Albin Michel). Те са посветени на „златното десетилетие“, според него – 90-те години. С ирония и носталгия авторът се връща към свободата на онова време, което няма нищо общо с властта на социалните мрежи днес. 

– Издавате нова книга. Вие сте изтъкнат литературен критик, притеснявате ли се от критиките на вашите колеги?

– О, не! Не искам да кажа, че ми е безразлично, но… Става въпрос за сборник с разкази на писател към шейсетте години! (Смее се) Вече не изпитвам същото безпокойство, както преди 20 години. От една страна това е тъжно! Всъщност, любопитно ми е най-вече да чуя какво мислят приятелите ми. След това вероятно ще трябва да направя малко реклама, да се появя в телевизионни предавания…

– Досадно ли Ви е да се занимавате с реклама?

– Значи аз, който съм се оттеглил в Страната на баските, ще трябва да се метна на влака, за да отида и да си изпълня номера… По-рано, когато самият аз работех в телевизията, минах през период, в който бях щастлив, че вече не се занимавам с това. Сега се чувствам по-добре и ми е забавно да съм част от всичко това. Когато промотирах предишната си книга „Един самотен човек“, която е за баща ми, бях повече в общественото полезрение, но в този сборник с разкази съм скрит зад Октав.

– Визирате Октав Паранго, когото читателите Ви откриха в началото на 2000 година с романа „99 франка“. Доста циничен герой, който обича секса и парите и няма особено висок морал… Той има ли още място в нашето съвремие, през 2026 г.?

– О, не, няма, той е демоде отвсякъде. Впрочем точно това е забавното: той е абсолютно старомоден. Ние обичаме да плюем на фасона на Октав, но в същото време той изразява част от това, което всички сме правили: всички сме критикували консуматорското общество, без нищо да направим, за да го променим. Ако Октав кара някои хора да се обриват, то е, защото им поднася огледало.

– Вие ли сте Октав? Донякъде, съвсем или никак?

– Когато започна да описвам приключенията на Октав, се превръщам в човек, какъвто никога не бих се осмелил да бъда! (Смее се) Така че да, Октав съм аз, но по един много преувеличен начин! Всъщност в живота съм доста скучен и страхлив, никога не бих имал неговата смелост. Той казва и прави неща, които аз никога не бих посмял да направя…

– И все пак, доста години след „99 франка“ си носите етикета на провокатор. Възможно ли е все още да си провокативен писател или днес това вече е невъзможно?

– Да, възможно е. Живеем в свободна и демократична страна. Просто трябва да сме подготвени за реакции, които, макар и да не са многобройни, изискват цензура. Всъщност е доста странно, че хора, които се определят като прогресивни, понякога могат много бързо да оплюят произведения на изкуството. Вече съм свикнал с това – организирали са се протести срещу мен пред книжарниците, отменяли са се конференции. Бил съм дори под полицейска охрана! Казах на полицаите: „Сега ме пазите, а преди ме арестувахте за притежание на наркотици. Времената се менят.“ На тя им беше забавно.

– Какво все още Ви мотивира да пишете днес? Страхът от скуката ли? Никога ли не Ви се е приисквало да зарежете всичко?

– Да, след всяка книга си казвам: „Това е, приключих. Край.“

– И все пак какво Ви кара да започвате отново и отново?

– Нещо се случва след няколко седмици, след няколко месеца… Започвам отново да си водя бележки. Това е като някаква болест, не знам защо отново започвам да си водя бележки, хрумват ми идеи, нахлуват спомени. В такива моменти продължавам и се вижда какъв е резултатът. Нищо не трябва да се прави насила. Знам, че ще ме обземе депресията, както става всеки път, след като издам книга, ще се прибера вкъщи с мисълта, че вече е за последен пъти и ще видим какво ще стане после. Желанието диктува правилата! Тази книга излиза в началото на април, през лятото няма да правя нищо, но през септември нещо ще започне да ме човърка. Понякога ми е достатъчно едно-единствено изречение, за да започна. Или заглавието. Харесва ми в началото да имам заглавие на книгата и първото изречение. Това е предостатъчно. Това е рамката, тя ми позволява да си представя книгата в цялост. И започвам да я запълвам.

– В книгата си пишете следното: „Колкото по-успешен е един писател, толкова по-безинтересни са книгите му.“ И добавяте, че това е така, защото „щастието е разочароващо“…

– Пишеш по-добре, когато си сам, изоставен. Когато всички ти правят комплименти, най-накрая малко оглупяваш. Опасно е да си мислиш, че си успял, да се смяташ за популярен артист. Никога не бива да забравяш какъв объркан младеж си бил някога.

Откъс от интервю на онлайн изданието на вестник Sudinfo.