Филип Жаенада: Чувствах се така, сякаш започвам роман на Сименон

Носителят на награда „Гонкур“ 2026 Филип Жаенада разказва за начина си на работа и източниците си на вдъхновение за романа „Непознатата от кей Жавел“ (L’Inconnue du quai de Javel).

За 62-годишния Филип Жаенада наградата „Гонкур“ идва логично, след като е номиниран за нея общо 4 пъти. През 2017 г. той е отличен с наградата „Фемина“. Жаенада е автор на разкази и романи, криминалното разследване е любим негов жанр. Такъв е и отличеният му с „Гонкур“ роман. За да го напише той прочита всичките 75 романа на Жорж Сименон за комисар Мегре с цел да проучи как са описани методите му на работа. „Непознатата от кей Жавел“ се основава на истински случай – неразкри убийство на млада жена през 1949 г. Тялото на Луиз Кансо, търсен от парижките художници модел, е открито на 6 септември на кей Жавел. Натовареният с разследването инспектор Фериер не успява да разкрие убиец и случаят е приключен, но 75 години по-късно писателят Филип Жаенада се връща към него. За да напише романа той проучва и архиви и документи.

Филип Жаенада © Pascal Ito/Flammarion
Филип Жаенада © Pascal Ito/Flammarion

– През 2024 в интервю за „La Voix du Nord“ казвате: „Целта не е да откриеш подходящ случай от криминалната хроника или фатална съдебна грешка. Целта е да откриеш история, която да можеш да превърнеш в книга“. С какво Ви впечатли историята на Луиз Кансо, за да се убедите, че можете да я „превърнете“ в книга?

– Като начало ми трябваше съвсем „обикновена“ криминална история, направо архетипна, с жертва, която да послужи като символ, малко, но ясно характеризирани заподозрени, също със символично значение и разследване, стигнало до задънена улица. Случаят „Луиз Кансо“ отговаряше на тези 3 критерия, но най-важното, за да превърнеш история в книга, не е само  структурата и сюжетната линия, разбира се, а всичко, което можеш (и трябва) да включиш около нея и в нея, за да обогатиш романа. Така бързо си дадох сметка, че има няколко интересни подтеми: 15-16-годишните провинциални момичета, които заминават сами в големия град, за да работят като домашни прислужници в заможни парижки семейства; липсата на контрацептиви, забраната на абортите, драматичните последствия при бременност и майчинство за младите жени, които на 20 години още не са се задомили; тежкият проблем с жилищата в следвоенния период; средата на художниците от Монпарнас през 40-те години на ХХ век и др.

– В кой момент от работата по романа решихте, че ще го структурирате като разследване и, може би, ще откриете убиеца в стила на комисар Мегре?

– Още в самото начало на проучванията, щом открих случая. В мига, в който четях първите статии в пресата за странните подробности около мястото, където е открито тялото, първоначалните факти за живота на Луиз и за самоличността на заподозрените, се почувствах така, сякаш започвам роман на Сименон, едно от разследванията на Мегре. Почти веднага ми хрумна идеята да ги прочета или препрочета всичките и да ги използвам в книгата си. Винаги имам нужда от подробности, които да „смекчат“ трагизма на старите истории, които разказвам. Реших, че разказвач, който се преструва на измислен полицейски комисар, а това неизбежно води до нелепи или комични ситуации при сблъсъка му с реалността, би могъл да внесе нотка свежест в драмата, в мрачните и тъжни факти, достигнали до нас през времето. Това е всичко, което остава в архивите на едно полицейско досие 75 години по-късно.  

– Значи 75 години след убийството Вие четете 75 романа за Мегре. А ако добавите и времето, използвано за проучване и за писане, колко време общо Ви отне тази книга?

– Общо точно 2 години. Открих случая през април 2024, ръкописът ми влезе за печат през април 2026. След 30 години, посветени на писане, лесно можеш да предвидиш времето, необходимо за редакция. Знам, че за роман от около 500 страници са ми нужни 6 месеца, ако работя 7 дни в седмицата, плюс още около месец  за различни редакции. Това, което никога не е сигурно, е подготвителният етап, времето, необходимо за проучване. Мога да открия всичко необходимо за 3 месеца, за една година или за по-дълъг период, а след това трябва да се задълбоча в досието – да го прочета няколко пъти, да го запиша на диктофона си, да го пренесете в текстов редактор, да го организирам, подредя и систематизирам. Ако обобщя, този проект ми отне около година и половина работа с документите, моите първоизточници, а след това 6 месеца писане.

– Коя е любимата Ви част от целия този процес? Намирането на темата? Събирането на материали? Писането?

– Прекрасното е, че наистина ми харесват всички етапи, които са много различни. Сякаш с някаква магия точно, когато започва да ми омръзва да проучвам, подреждам и систематизирам, настъпва времето за писане. А по-късно, когато вече ми е омръзнало да пиша, книгата вече е завършена. Но може би най-интересната част за мен е онова, което се случва между тези две основни фази: да решиш каква ще е структурата на романа и как ще върви повествованието. Възможностите са безкрайни – да започнеш от началото или от края, от раждането или от смъртта; да наблегнеш на съспенса или на живота на главния герой, на разследването или на хуманното или и на двете; да изведеш на преден план едни или други аспекти от битието на персонажа, тази или онази тема. Този период на структуриране в главата ми, обикновено доста кратък, е според мен най-вълнуващият и определящ етап в създаването на една книга.

Откъс от интервю на La Voix du Nord.

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Градското Списание