Страната на баските

Понякога, отправяйки се към едно място, попадаш на съвършено друго. Летиш към известен френски курорт, а се оказваш в Страната на Баските. Същата, която претендира за независимост не по-малко от Шотландия.

Страната на баските, представена от РБК.

Трудности в превода

Официално департаментът в югозападна Франция се нарича Атлантически Пиренеи, но никой, освен чиновниците, не го нарича така. Северната или френската Страна на Баските е много интересен регион на Франция. На север е Гаскония, родината на Д‘Артанян, на юг е испанската част на региона.

Най-известният курорт тук е Биариц. Тук няма много чужди туристи и цялата индустрия е обърната към своите. Това особено се забелязва в съседните малки градчета. Персоналът в магазините, кафенетата,  ресторантите и дори в хотелите не говори английски, но тук няма парижки снобизъм, напротив, тук господстват южната откритост и дружелюбие. Местните жители ще се усмихват и енергично ще жестикулират, искрено желаейки да помогнат. Впрочем, тук върви и още един език, наистина, не за туристите, а за местните.

На плажа в Биариц пристигат основно французи. Това е елитен курорт, но повече за местните.

Съвременният испански език правилно се нарича кастилски. Неговият най-близък родственик е каталонският. Те си приличат както руски и украински. Могат да се разберат по между си, стига да желаят. Но езикът на баските (euskara), не само че не влиза в романската група, но не се и отнася към индоевропейските езици, където попадат и романските, и славянските езици. Особена загадъчност на euskara придава наличието на думи, които присъстват в старогрузинския.

Горещата брюнетка Мария Каранка е истински баск. Тя работи от много години в туризма, говори 4 езика, два от които – баски и френски – смята за родни. Питам Мария защо езикът на баските не е изчезнал. Например галският, който се счита за държавен език на Ирландия, но реално никой не говори на него. А баските нямат дори своя държава, но имат език. „Защото на него говорят баските!“ – усмихва се Мария.

Билбао – административен център на провинция Биская

На четвърт час от аерогарата с гръмкото наименование Биариц-Англе-Байон е разположено градче с не по-малко гръмко име Сен Жан дьо Люз. При влизане в града пътешественикът среща сграда със забележим знак „Аптека Луи XIV“. Името предизвиква смях – защо ли си спомняте филма „Анжелика и кралят“. Разпитваме жизнерадостния водач Жан-Люк:

Сен Жан дьо Люз

– Тук продават ли се афродизиаци?

– Не само афродизиаци. Това е голяма аптека. Тук могат да се купят всякакви лекарства. Да спра ли колата? Жан-Люк широко се усмихва и е готов всеки момент да натисне спирачката.

– Не, благодаря. Но защо аптеката се нарича „Луи  XIV“?

– Кралят-слънце е живял дълго. Той е имал различни болести.

Следващата табелка гласи „Букинистки магазин Луи XIV“. Изглежда, кралят на Франция не само се е лекувал, но и е обичал да чете. По-нататък от рекламен плакат той кани на някакъв празник.

Причината за любовта на гражданите към краля е проста. През 1660 година в Сен-Жан-дьо-Люз се е състояла сватбата на младия Луи и испанската инфанта Мария Терезия. Слънцето на френската монархия е бил на 22 години, булката му е била връстница. Венчавката е била в катедралния храм „Св. Йоан Кръстител“. Тази готическа църква, чиято зала била богато украсена с висящи от сводовете модели на старинни кораби, остава главната забележителност на града. А имената на Луи и Мария Терезия се превръщат в негови главни туристически символи.

Между Луи и Мария Терезия няма никаква любов – класически брак по сметка. Тъкмо е завършила дългата франко-испанска война, продължила 24 години. Трябва да се укрепи крехкият мир между обезкръвените съседи и за това хитрият кардинал Мазарини, първи министър на Франция и реално управляващ страната, замисля сватбата между младия крал и испанската инфанта.

Впрочем, да се завижда на некрасивата инфанта, станала кралица на Франция, също не трябва. Година след сватбата старият интригант Мазарини умира и Луи престава дори да се преструва, че се интересува от съпругата си. Двамата съпрузи се срещат изключително рядко, само заради изпълняване на важни държавни задачи – наследници на трона и наследнички за женене. Но от шестте деца, родени от Мария Терезия, 5 умират в ранна възраст. Оживява само най-големият, наречен в чест на баща си Луи.

Мария Каранка седи на дървена пейка на втория етаж на църквата „Св. Йоан Кръстител“ и с тих и дълбок глас разказва за трудната женска съдба на кралицата на Франция.

– Мария Терезия е обичала тази църква и този град, защото единственият и оживял син е заченат тук, на земята на баските. Според легендата, кралицата е дарила на църквата моделите на кораби. В знак на благодарност за сина си. Баските считат това за кралска благословия.  Вярно е, че днешните корабчета нямат отношение към Мария Терезия. Те са от гилдията на корабостроителите (корабопритежателите). 

– Но легендата е по-важна, нали?

– Разбира се, по-важна е.

Биариц                                                           © Flickr/pedroko_75

Кръст на националната безопасност

Градчето Сен Жан дьо Люз с тесните си улички и белите къщи, покрити с червени керемиди, изглеждат като декорация от холивудски филм за старинна Европа. Местните власти забраняват да се строят сгради, излизащи извън общата стилистика. Поради това идилията на несъществуващата Страна на Баските се е запазила.

Разбира се, сега в рамките на ЕС, общата валута и отсъствието на паспортен контрол, напрежението на сепаратистките страсти леко спадна. Мирът и спокойствието привличат туристи, а с тях идват и парите. Освен това, баските могат свободно да избират място за живеене и да си плащат данъците там, където искат. Във френската част стандартът на живот е по-висок, а в испанската – продуктите и цигарите са по-евтини. По тази причина местните често пътуват зад граница, на шопинг.

Испанският баски сепаратизъм е много по-силен от френския – там вече се готвят за референдум за независимост.

Освен туризма, доходи на Сен Жан дьо Люз носи и рибата. При цялата натруфена декоративност на града, той е и крупно риболовно пристанище. Местните риболовци се специализират в ловенето на атлантически тон. Не е много трудно да се досетите коя риба се смята в града за главно украшение на трапезата. Освен това, всяка година в началото на юли в Сен Жан дьо Люз се провежда традиционният Празник на рибата тон.

Забелязвам магазин за сувенири, чиято табелка е украсена с нещо подобно на свастика. Продавачът, весел риж момък с прическа в стил „взрив в макаронената фабрика“, излиза иззад щанда и радостно се приближава към потенциалния купувач. Този хипи в риза на цветя по-малко от всичко прилича на неонацист.

– Искате ли да разгледате ножа? – интересува се рижият на приличен английски.

– Това свастика ли е?

– Това е лаубуру – цветето на баските – строго отговаря момчето.

– Както будистката свастика?

– Баските на са будисти. Лаубуру е стар символ. За доказателство посочва с ръка към редица стоки. Всички те са украсени с такъв кръст-цветче. Четирите завити листенца на лаубуру украсяват кърпи, шапки, прибори за хранене и изобщо всичко, което може да се намери в магазина.

Самите баски никога не сравняват своята звезда със свастика. Нацистите са  управлявали в Германия по-малко от 15 години, а лаубуру украсява къщите на баските вече хиляди години. За вълшебните свойства на звездата на баските е писал още известният лекар и алхимик Парацелз.

Ако се тръгне по кривите улички извън туристическия крайбрежен район, нагоре, към планината, могат да се видят широко отворените врати на старото градско гробище. Зад оградата има редица могили и паметници, украсени с лаубуру. Най-доброто доказателство, че кръстът не е за туристи, всичко е истинско.

Свечерява се. Слънцето се движи към морския хоризонт, осветява редица каменни цветя. Докато те говорят на своя език и слагат на гробовете този символ, Страната на Баските ще живее. И няма никакво значение как ще я наричат френските чиновници.

Автор: Сергей Юрлов