Свилен Иванов: Литературата е остров, какъвто винаги е била

Специалист по маркетинг и изкушен от изящната словесност, тази година Свилен Иванов издаде първата си стихосбирка. Разговор за вдъхновението, книгите и литературата изобщо.

Свилен Иванов е роден във Варна. Завършил е IV ЕГ „Фредерик Жолио-Кюри“, българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ и приложен и корпоративен маркетинг в Икономически университет – Варна, откъдето има и докторска степен по маркетинг. Занимавам се с писане цял живот. Повече от 8 години е работил като журналист – първо в „Дарик“ Радио, а след това във в. „Капитал“. През 2003 г. е удостоен с журналистическата награда „Паница“ за репортажа „Стражари и апаши“. Публикувал е над 200 статии и интервюта в периодичния печат и над 50 научни доклада, статии, студии, монографии, учебници и книги. Сценарист е на няколко анимационни филма за деца – поредицата на БНТ „Лятото на Гъбелко“ (9 епизода), на финансираните от НФЦ филми „Любовна ръченица“ и „Небесният Анри“ (отличен със „Златен ритон“ 2022), както и на „Вълшебното копче“, получил финансиране от Фонд „Култура“ на Община Варна. През 2021 г. излиза първата му художествена книга – повестта за деца „Загадките на млечния път“ (художник Сияна Захариева, редактор Виктор Самуилов, Издателство „Рива“). През 2023 г. е издадена дебютната му стихосбирка „на юг от устните, на запад от морето“ (Издателство АРС). Тази година негови стихотворения са отличени с поощрителни награди на Националния литературен конкурс „Свищовски лозници“ и на 10-ия Национален конкурс за поезия „Акад. Николай Лилиев“, както и със специалната награда на кмета на Община Нова Загора в Националния поетичен конкурс „Нова Загора“.

– Спомняте ли си кога за първи път написахте литературно произведение?

– Разбира се, човек няма как да забрави такова събитие. Бях на 4 години, още не можех да пиша, но с моята най-добра приятелка, която на същата възраст пишеше и четеше, седнахме, измислихме, написахме и илюстрирахме историята за един дядо. Използвахме опаковъчна хартия (от онази кафявата), моливи, губерка и канап, за да сглобим книгата. Това произведение със странното име „Пръдлив дядо“ все още се пази в едно село близо до Варна. Извън тази история също помня първото стихотворение, което се опитах да напиша, макар в него да виждам по-малко литературни качества, отколкото в детската ни книжка. Още пазя тетрадката, в която започнах да пиша (бях 8-ми клас), но я отварям с висока степен на неудобство.

– Кои автори бяха за Вас вдъхновение в ученическа възраст? А кои са те днес?

– Може би първите двама са Кенет Уайт и Борис Христов. Спомням си огромното удивление и възхита, когато отворих вратите към техните книги. Поезията им се различаваше от всичко, което бях чел до момента. Другата книга, която направо ме разтърси, беше издаден на български сборник с хайку. Понеже беше библиографска рядкост, един ден седнах и преписах цялата книга на ръка. Бях забравил това, но преди няколко седмици открих тази тетрадка в коша за дърва до камината на вилата. Очевидно човек е склонен да забравя важни неща. Иначе на следващо равнище много силно се докосваха на ученическа възраст до мен текстовете на Превер, Рембо, Верлен, Бодлер и разбира се – Ботев, Яворов и Вапцаров. Всички тези имена и текстове продължават да хвърлят сенки и днес, но ако трябва да посоча някого, който е ама най-най-близо до сърцето ми, това е Марин Бодаков. Разбира се, чета много хора, които пишат сега и ужасно се радвам, че ги има.

– Какво още Ви вдъхновява да пишете?

– Ако изобщо можем да говорим за вдъхновение, това са картини, които в някакъв момент – още нямам представа как това се случва, в кой точно момент и защо – се появяват пред очите ми. Това са образи, ситуации, пространства, които виждам и просто спирам, за да ги опиша. Никога не съм писал по различен начин.

– Кой е първият човек, на когото обикновено прочитате нещо ново, което сте написали?

– Обикновено не показвам това, което съм написал на никого. Преди десетина години, може би, по време на дистанционните ни разговори, започнах да изпращам написаното на Марин. Ако някой изобщо ме е накарал да се осмеля да помисля, че в тези неща има някаква стойност за някого другиго, освен за мен, това е именно той. Един ден ми каза, че мечтае да бъде редактор на първата ми книга. След като си отиде, първият човек, който виждаше написаното, беше Невена Дишлиева-Кръстава от АЙСИЮ – любимо мое издателство. А когато започнахме работата по „на юг от устните на запад от морето“, започнах да показвам написаното на редактора на книгата Валентин Дишев.

– Какво е мястото на литературата в съвременния живот?

– Тя е остров, какъвто винаги е била. Място, на което да отидеш и да намериш липсващите парчета в обичайния ти живот. Сега е много силно изтикана настрани от киното и гейминг индустрията, но на фона на издаваните нови и нови книги в България и на съществуването на тази огромна мрежа от вериги и малки независими книжарници и библиотеки, този факт не е особено притеснителен.

– Какво е мястото на литературата във Варна? Има ли нещо, което Ви липсва и би Ви зарадвало?

– О, точно това ми липсва най-много – книжарниците като място за срещи, дискусии, четене и писане на текстове. Като оживени пространства. Всеки град трябва да има такива места, а не просто големи магазини за продажба на книги. Липсват ми и литературните клубове, където е мястото за срещи с автори и техните книги. Много бих се радвал, ако има поне едно такова пространство, в което да разпознавам хора със сходно отношение и потребности за литература.

– Коя своя книга считате за най-добра?

– Извън научните ми занимания съм написал само две и те са напълно различни. „Загадките на млечния път“ е детска повест, а „на юг от устните на запад от сърцето“ – книга с текстове, които съвсем не са за деца. Така че нямам никаква основа, за да ги сравня една с друга.

– За коя своя книга считате, че не е достигнала достатъчно до потенциални читатели и каква е причината за това?

– Винаги съм мислил, че книгата намира път към читателите си, когато дойде времето за това, ако изобщо такова време настъпи. Иначе въпросът е чудесен и той е свързан с основния проблем, с който всеки нов автор се сблъсква – липсата на видимост сред морето от книги, които излизат всяка година в България. Тази липса на видимост е очевидна както в книжарниците, така и в онлайн магазините за продажба на книги – можеш да откриеш книга на нов автор, само ако я търсиш и много рядко – случайно.

– Какво пишете в момента?

– Точно в този момент довършвам моята част от колективна монография, няколко глави от учебник по ПР за студентите ми в Икономическия университет и два доклада, които предстои да изнесем с колеги от университета на конференция в Загреб. Много, много далеч от литературата.

– Какво си казвате, когато отворите очи всяка сутрин?

– Благодаря.

Снимка: © Личен архив

Интервюто се публикува като част от проекта „Варна – автори и книги“, одобрен по процедура „Медийни проекти 2023“ на Община Варна.