„По пътя на пулсиращата светлина“ от Бела Бенова
Като „пътепис – автобиография, справочник на българските фарове и наръчник за начинаещия велосипеден пътешественик“ определя Бела Бенова своята книга „По пътя на пулсиращата светлина“. В много разчупен жанр книгата смесва факти, разкази, впечатления и размишления от пътуване, осъществено през 2007 година по българските черноморски фарове.
За живеещите по Черноморието книгата представлява среща с места, които може би те добре познават, но ще видят от друга гледна точка. За неживеещите по Черноморието пък няма нищо по-хобуво от това да научат какво се намира там и да им се прииска да го видят с очите си.
Коя е Бела Бенова? „Родена на 1 май във Варна, три пъти инженер по образование, завинаги фотограф по призвание, бохем и пътешественик по природа, обича да пише, а още повече – да чете! Времето си инвестира в пътувания с цел: морски фарове, ветроходство, гмуркане, велосипед и други спортове, дегустации и колекциониране на шоколади, фотография, чужди езици, създаване и консумиране на литература, нови запознанства и приятели“.
Книгата на Бела Бенова имаше своите първи срещи с читатели в началото на август. Останалите срещи предстоят, някъде по пътя между фаровете.
* * * *
Е, къде е ?!?!
Някой от първите дни на май.
На пода в слънчевата стая в невъзможно тихия за София квартал, който обитавам временно, ровя из един от многото кашони с мои вещи – съвсем скоро предстои поредното пренасяне и всичко чака, опаковано надлежно, заветния момент на следваща промяна.
Колкото по-нервно ровичкам, толкова по-сигурно е, че няма да намеря каквото търся. Дори и изречен на глас, въпросът „къде?“ не сработва като заклинание за призоваване. С шепи изсипвам всякакви джунджурии. Изведнъж припряността я няма, а ръката ми се оказва спокойно обгърнала нещо, което не е изпуснала през цялото дълго, безплодно дирене.
Разтварям пръсти и с удивление установявам, че държа една стара, забравена играчка. Поглеждам я първо с умилението на разделящите ни – колко? – поне 19 години. А в следния миг се сепвам – ФАРЪТ!
Забравила защо съм преобърнала вещите си и какво предстоеше да правя, седя на пода и немея. Водовъртеж от кадри ме търкулва в спомени, лавина от мисли се стоварва върху ми и ме повлича по склона на някогашен порив. А всъщност няма какво толкова да обмислям – от мига, в който видях фара в ръката си, знаех, че е настъпила лелеяната промяна, макар и непредвидена, знаех, че точно сега е дошло времето една потънала в забвение идея да пристъпи към осъществяването си.
* * * *
Вярвам, че най-ценното на всяка идея е пътят до нейното сбъдване. Всичко, което научаваме, откриваме, опознаваме. Хората, които срещаме. Новите идеи, които се раждат след първата. Следите, които оставяме по пътя. Фактът, че правим този път проходим и за други след нас.
Великолепно време – онези няколко трескави месеца на подготовката. Кога и как ми хрумна да направя обиколката по фаровете с велосипед – не бих могла да се сетя, но помня, че никакъв друг вариант не желаех и да обмислям. Даже реших да тръгна от най-северната българска черноморска точка – КПП Дуранкулак на границата с Румъния и да стигна до най-южната на турската граница – Резово, исках да съм преминала цялото наше крайбрежие. Така пътят, извъртял се под гумите на велосипеда ми, щеше да е като нишка, опната открай докрай през страната, като струна, трептяща по дължината на родното ми море и неговия бряг. Това окачване на пътешествието в двете опорни точки на българските граници го превърна за мен от прекосяване в Експедиция, в Проект. И понеже един истински проект, особено ако се изпълнява действително в името на идеята, която представлява и осъществява, изисква пълно посвещаване, аз се посветих. И по някакъв странен начин – осветих. Превърнах в най-свято и съкровено дело това начинание, свещенодействах с цялото очарование на малките злободневни – добродневни? – магийки, надраснах всички възможни обективни погледи върху осъществимостта и цената на моя първи кръстоносен поход, за да мога да го съзидая в себе си от чиста, пречиста вяра. Светлината светеше. В мен.
* * * *
Улисана в хода на подготовката не усещах как атмосферата ми наоколо се нагнетява. Но аз не съзирах угрозата. Замаяна от собственото си надпрепускане с времето, не забелязвах знаците по трасето, на което се гонехме с него. Вкопчена в неотложното за организиране преди старта, се самонавивах да вярвам, че не ме е страх от евентуален провал, опитвах се да се убедя, че ще се справя, но не осъзнавах как взорът ми, вперен в крайния срок, е замъглен от прах, вдигнат при поредния ми опасен завой в надпреварата с моя господар и враг – любимия бог Време.
Така и не съм видяла мотора, връхлетял върху ми в края на понеделника, когато купих билетите за нощния влак на идния петък 13-ти, с който трябваше да се отправим към Варна с двама от ентусиастите за старта на експедицията. Свестяването болеше. Закърпването ми в болницата болеше. Възстановяването болеше. Но истинската болка бе от кънтящата, неопровержима, ударила ме грубо истина – че няма да заминем в петък. Всички мислеха, а близките ми не смееха да отворят дума за това, че няма да замина не само този петък, но и в никой от петъците на това лято изобщо.
На дъното, където се утаяваха болките, аз усещах колосалната промяна – инцидентът бе прокарал завинаги разделителна линия в живота ми, разкъсвайки го непримиримо на онези остри, с режещи краища „преди” и „след”, в които се превръща равномерният поток на времето в такива повратни моменти. Но имаше и още една разлика – евентуалният провал на начинанието, вариантът да не се справя с осъществяването му въпреки всичко, възможността да не сбъдна мечтата си – те вече не съществуваха в мислите ми. Бяха изтрити, заедно със спомените за самата катастрофа. Затова, когато три седмици по късно взех велосипеда от основния ремонт и пробвах да го карам, виенето на свят, болящите рани и ужасът при шума от всяка една кола по шосето зад мен бяха просто цената, която трябваше да платя. Висока, да, но само цена, не пречка по пътя ми. Защото пътят ми вече бе в друга светлина.
* * * *
Петък!
Любимият ми ден! Влакът навлиза в утрото на единствената жп-гара, която обичам, а неподражаемият морски въздух нахълтва в купето, в главата ми, в душата ми… Варна е единственият град, в който се „връщам“ – дори в София, където прекарвам основната част от времето си, винаги „отивам“. Надали има друго място на света, където мога да пристигна с повече радост, отколкото в родния си град! Чувствам се като Антей, който черпи сила от майка си, Земята, но само когато стъпалата му са на нея – с уверена стъпка слизам на перона, за да се докосна до моята Варна за първи път тази година! Още не искам да бързам, поне час искам да се придвижвам с широко отворени очи и сърце, докато доловя днешния пулс на града и усетя как ме приема отново, узнал, че това съм аз…
Слизам до брега и в блясъка на небето, крясъка на чайките и плясъка на вълните разбирам – с мисълта, с очите, с кожата си дори, че Приключението най-после е започнало!
Варна, последният етаж на блок с гледка към града и морето. Там съм родена, там премина най-ранната, безметежната част на живота ми. Колко вечери – летни, разбира се! – сме стояли с дядо ми, взирайки се в мигащия фар на носа отсреща. Оттогава Галата е дума вълшебна, чието прозвучаване призовава светлина и в най-сивия сезон. Броях секундите и няма в препускащите ми детски дни други толкова дълги мигове на стаено в дъха очакване, като паузите между отминалия и очаквания светлик.
Всяко лято първата вечер, когато съм си дошла отново във Варна, макар и от над двайсет години постоянният ми дом да не е там, това е пристигане вкъщи, завръщане в моето пристанище. И най-напред търся неизменната светлина – там, отсреща, при срещата на земята, морето и небето.
* * * *
Дин – данннн!
Часовникът на гарата оповестява осем без четвърт в неделното утро.
Има едни такива дни, когато едва зародилият се порив, едва понеченото желание, едва изпратеният повик задействат огромната система от съвпадения, случайности и вълшебства и тогава – е, тогава! – пощурелият, ентусиазиран механизъм на Съдбата генерира Сбъдване.
Градът едва се протяга в сънената си сутрин, главоболен и тих след съботната вечер. Чакам на гарата Митко и Ники, с които ще караме към Галата. Всъщност, още не чакам, защото срещата е едва в 8 часа. Слънцето се оглежда в прозорците на часовниковата кула, като художник, пред успешния си автопортрет, лъчите му изящно доизработват блясъците по стрелките, позлатяват цифрите и разтрептяват едва зримо сенките под корнизите. От съвсем малка обожавам сградата на гарата – в детското ми въображение, с гласовете на точните си часове, извисяващата се кула отправя зов към фара, а той й отвръща с трите си ярки проблясвания. Днес, в края на третото си десетилетие, в измитата от греховете на седмицата, свята неделна сутрин, в подножието на това магично здание, стоя аз – метър и осемдесет високо дръзновение, 64 килограма воля, с 88 удара в минута тупти копнежът ми, под шапката прегрява неуморният задвижващ мисли механизъм, зад слънчевите очила едва прикрити бляскат високоволтови мечтите, под шоколадената кожа мускулчетата се строяват за битката, която няма да спечели, нито ще загуби войната, защото и тази, както всяка прежна битка, е единствена, тя Е войната.
Пускам си музика, за да запълня минутите до срещата. Чувам – удивително е как сред звуците на песента и начеващия градски шум, но да, наистина чувам – преместването на голямата стрелка там горе, в слънчевия циферблат, докато корабна сирена заглушава мързеливия спор на гларусите, а далечна свирка на влак се втурва по релсите насам. Последното преместване – след него времето спира. Разтрепервам се. От напрежението в онази точка, където Съдбата завързва на възел миналото, настоящето и бъдещето, и за да е сигурна в здравината, залива възела с разтопения восък на Предопределението. Песента отзвучава и оттеглянето й оставя вакуум наоколо ми – няма дори и тишина. И тогава, върху още топлия восък, Съдбата удря печата си – откънтява точният час и разделя живота ми на „преди“ и „след“. След осемте удара, екнали от кулата, аз вече знам. Отвинаги сякаш съм знаела, макар и да не подозирах само допреди миг. До края на деня е достатъчно само да СЪМ – не се иска да търся, да проверявам, дори не да очаквам – не съм осъзнала, че поисквам, но узнавам, че ми е обещано, със силата на извечна предопределеност, всичко, което ЩЕ бъде, вече Е на път към мен.
© Бела Бенова, издателство „Сталкер“ – Варна.
Автор:
