Огнян Антов: Като лична потребност нищо не може да замени литературата и нейното четене

Интервю с Огнян Антов за книгите, които е написал, пише и които чете, за литературата и вдъхновението.

Огнян Антов е роден през 1976 г. във Варна. Завършва Хуманитарната гимназия и българска филология в СУ „Кл. Охридски“. Живее и работи в родния си град. През годините е работил като редактор и програмист в университетско издателство, библиограф в регионална и университетска библиотека, преподавател по български език и литература. От 2005 г. поддържа сайта Anapest.Org (Web Архиви). Свирил с група „Буна Померанца“. Отличаван е в конкурси за драматургия за пиесите „Табелата с изтрития надпис“ (фестивал за млади драматурзи в Таунсвил, Австралия, 1994), „Юда“ (поощрителна награда от Първия национален конкурс за българска драматургия „Иван Радоев“ – Плевен, 2001). На самодейна сцена са поставени пиесата му „Герой на нашето време”, 2000 и „Варна Проджект 2013” (колективен проект), като радиопиеса „Големият кухненски потоп“, постановка от цикъла „Чуваш ли театъра?“ на Радио Варна, 2012. Издал е книгите „Вапцаров на български“ (изследване), „Славена!, 2002; „Него го няма от няколко часа“ (стихове), „Славена“, 2004, „20 години драматургия без театър (1992 – 2011) – сборник пиеси, Плевен, Izdavam.Com, 2013, „Тате отива за колело. Повест с петна от речникови статии“, „Онгъл“, „Автопортрети и писма. Стихове изпод кривата круша“, „Онгъл“, 2015, „#вавилон“ – роман памфлет (18+) в две части и приложение. София, „Ерго“, 2023.

– Спомняте ли си кога за първи път написахте литературно произведение?

– Да. Бях на 7-8 години, първи или втори клас. Беше стихче за един влак, който тръгнал да кара от гара на гара и пристигнал накрая на гара, но гара не обикновена, а последна. Помогна ми да го структурирам баща ми. Година-две по-късно ми подариха тефтерче, беше януари месец. За един ден написах 4 стихотворения. Вече самостоятелно. И от тогава започна маратонът. Писал съм във всички възможни жанрове. По принцип първа те изоставя (или ти я изоставяш) поезията – тя предимно принадлежи на младостта. Но каквото и да правиш, накрая стигаш до архитектурата, тоест до романа. Имам 5-6 (само 2 са издадени).

– Кои автори бяха за Вас вдъхновение в ученическа възраст? А кои са те днес?

– Никола Вапцаров. Чета го от много малък – може би от трети-четвърти клас. Което винаги ме е учудвало. Когато бях десетгодишен, в България върлуваше социализъм-комунизъм (аз съм ги римувал в детски стихчета, помня, а поетесата Венета Мандева, лека ѝ пръст, ми се караше за тях), а Вапцаров беше комунистическо знаме. Поезията му бе идеологизирана. А всъщност това е блестяща и гениална поезия, той е неслучайно най-превежданият ни поет. В училище го преподаваха по крайно безсмислен начин. Аз бях отличник, а единствената двойка, който съм получавал през живота си, беше в седми клас, по литература, вдигнаха ме да говоря за не помня кое негово стихотворение. Аз не пророних дума. Понеже това, което пишеше в учебника, нямаше нищо общо с това, което аз усещах и разбирах. До този момент го бях препрочел десетки пъти. Разбирах, но на тази възраст не можех да го формулирам. В крайна сметка, когато влязох в СУ с българска филология, още в първи курс ми беше ясно, че ще пиша дипломна работа за него. Така и стана, това е първата ми издадена книга, изследването „Вапцаров на български“.

Някъде в гимназията прочетох за първи път „Престъпление и наказание“ на Фьодор Достоевски. И оттогава съм прочел 10 пъти „Братя Карамазови“, 9 пъти „Бесове“, 5 пъти „Престъпление и наказание“ и по веднъж „Идиот“ и „Юноша“ (те не са успешни, опитал съм 3 пъти да препрочета „Идиот“, но не става).

Сергей Есенин беше третият и последният, към когото се пристрастих. Понеже неговата поезия е не по-малко сложна от Вапцаровата, тези стихове, които мен най-много ме разтърсваха, бяха лошо преведени. Те са общо 9. И аз реших да ги преведа. Много ми беше трудно, мъчих се 12 години, но успях. Ала и тази книжка не е издадена. (Има ги онлайн.)

Всъщност и от тримата много съм се влиял. Поради ранната възраст на запознанството от поезията на Вапцаров съм не просто повлиян – аз мисля като него. От Достоевски научих всичко за романите – може да има всякакви други типове романа, но те не са ме интересували. Романите на Достоевски са като дрога. А благодарение на Есенин написах на стари години най-добрата си поезия, поетичния цикъл „Писма до Олга Юриевна“ – те са изцяло под негова диктовка.

А днес? Аз от много години не чета художествена литература – просто нямам повече място и сетива за нея. Чета мемоари, документалистика, публицистика, научни популярности и какво ли не, но не и художествена литература.

– Какво още Ви вдъхновява да пишете?

– Последния роман „#вавилон“ написах изключително трудно. Знаех още 12 години по-рано (малко след като минах христовата възраст), че съм преминал зенита си и най-силните си години. Просто исках да използвам инерцията до последно. И тя спря някъде като почнах романа. Два пъти се отказвах, но накрая – за да принудя сам себе си – си обещах, че повече няма да пиша. Така успях да го допиша. Вдъхновението е условна категория. По принцип спортът и културата са двете страни на една и съща монета. Първо пишеш, защото израстваш, сетне се съревноваваш с всички (минали и настоящи), сетне се състезаваш със себе си и така нататък. Като в спорта. Накрая изчерпваш сили и/или остаряваш. Но въпреки това вдъхновението може да бъде и олицетворено. Например, след 2014 година, когато взехме куче, немската овчарка Марси, съм написал 2 романа, 1 пиеса, 1 цикъл приказки и 1 поетичен цикъл, където тя е почти централен персонаж. Тя, кучето. Ето пример за най-пълноценно вдъхновение.

– Кой е първият човек, на когото обикновено прочитате нещо ново, което сте написали?

– В началото – майка ми. Но като станах студент, забелязах, че тя вече много не можеше да ги калкулира – станаха по-сложни. Давал съм на най-различни хора – но рядко. Откакто си направих през 2007 г. онлайн литархив, просто качвам и толкова. Разбира се, понякога е било по-натоварено, примерно, когато бързаш да участваш в някой конкурс. И като нямаш време да престои написаното, за да го погледнеш и оцениш/редактираш за последен път, тогава търсиш чужд редакторски поглед. Предпоследния неиздаден роман го чете първа колежката ми по бюро в една библиотека. А последния – упоменатия „#вавилон“ – реших да го дам за първо четене на… един от персонажите вътре. Това е един приятел, когото бях предупредил, че него (поради естеството на сюжета) като персонаж първи ще го убия (той много се зарадва). Той го чете първи и ме попари, че било накрая хроника. Хубаво, че го бях убил вече.

– Какво е мястото на литературата в съвременния живот?

– Не знам. Като ефект върху българското общество и интелект, почти никакво. Но като лична потребност нищо не може да замени литературата и нейното четене. Днешна България има много повече качествени, начетени, смислени и талантливи читатели, отколкото автори.

– Какво е мястото на литературата във Варна? Има ли нещо, което Ви липсва и би Ви зарадвало?

– Не знам какво е мястото на културата във Варна, не следя. Може да го има това състояние, но аз, вече толкова десетилетия, не помня някое културно събитие, което на прима виста да цитирам. Когато 1995 г. отидох студент в София, ми направи впечатление колко много литературни издания и издания за култура имаше на вестникарската сергия. Защото във Варна тогава не бях виждал да се продава дори вестник „Култура“. Нещо подобно е и с театъра във Варна, както е с литературата в България – в последните 20 години публиката е много по-подготвена. Това, което би ме зарадвало не само за Варна, а и за цялата страна, това е силно несектантско литературно списание – онлайн или на хартия, все едно. За жалост, Георги Чобанов, който списваше онлайн литпортала Литернет, го отнесе Ковид и пропадна тази отлична възможност за публикуване. Литернет все пак е варненски. Това, което винаги ми се е искало да направя, е периодични дискусионни срещи на разни тематики. Нещо като беседите, които правехме с Обществото на писателите – Варна, но само с един докладчик по темата и свободно обсъждане. Форум в рамките максимум на 2 астрономически часа.

– Коя своя книга считате за най-добра?

– Различно. Книгите вървят с различните възрасти. Най-хубавите винаги са съотносими със съответната възраст. Да, аз като професионален литератор, имам идея кое от всичкото – поезия, проза и драматургия – би имало най-голям прием. Но понеже се съмнявам, че ще издам повечето си основни книги приживе, не виждам смисъл да си правя такава класация. Това, което е сигурно, че човек винаги иска да покаже последното си написано отроче – поне докато не го замени следващото.

– За коя своя книга считате, че не е достигнала достатъчно до потенциални читатели и каква е причината за това?

– Много са, понеже само частица е издадена. Ако сега се намери вълшебният издател, мога за 10 години напред всяка година да публикувам нещо оригинално като книга.

– Какво пишете в момента?

– Когато лежах септември 2021 г. в ковид отделението, в деня на изписването, сутринта, написах една приказка за съвсем малки деца. Представих си я като анимационна късометражка. И оттогава съм захванал уж да пиша нещо като пентамеронче – 5 дни в болничното отделение по 3 приказки на ден, под работното заглавие „Тракторчето пеперуда в Долината на приказките“. Но понеже се отказах от писането и вече не пиша активно, съм загубил всякаква спортна форма и го пиша на случаен принцип. Може би са готови две трети от него, не помня, скоро не съм се сещал за тях.

– Какво си казвате, когато отворите очи всяка сутрин?

– „Ох, аман.“

Снимка: © Личен архив

Интервюто се публикува като част от проекта „Варна – автори и книги“, одобрен по процедура „Медийни проекти 2023“ на Община Варна.