Николай Русев: За да си художник в България трябва да си малко луд
Художникът Николай Русев е почитател на класическата живопис в изкуството. Баталните сцени и пейзажите са сред любимите му сюжети, а Свети Георги – сред любимите персонажи. Такива картини могат да се видят и в последната му изложба в Галерия „Ларго“ във Варна.
Николай Русев е възпитаник на Университета „Ал. Херцен“ в Санкт Петербург. Има над 10 самостоятелни изложби и повече от 30 съвместни изложби със съпругата си Марина Варенцова-Русева. През последните 6 години и двамата са участвали в пленери в Сърбия (Зайчар, 2009), няколко пъти в Хърватска (Ядертина и Задар – международното събитие „Глаголически Ренесанс“).
– Баталните сцени са една от любимите теми във Вашата работа. Защо?
– Може би защото съм фантазьор. Обичам да рисувам коне, представям си дрънкането на желязото, на оръжия. Това обаче е романтичната страна. Това, което остава след боя, не е толкова красиво и дори е ужасно. Имам и такива работи. Сега дори правя цяла серия с такива картини, които ще покажа през зимата догодина в двореца на княз Владимир Александрович в Петербург. Изложбата ще бъде съвместна с Марина Русева. Тази серия ще включва батални композиции в доста големи формати, повечето плод на моето въображение, но ще има и на конкретни исторически теми, например превземането на Плевен от руските войски на 10 декември 1877 година.
– Свети Георги също е Ваш любим персонаж. Защо?
– Заради това, че е конник и защото убива змея, но аз го рисувам винаги в момента, в който се кани да убие змея, динамиката е по-друга. Тук ме вълнуват кръговратът на времето и духа.
– През последните няколко години бяхте доста пъти в Хърватска…
– Да, освен пленерите, там бяхме поканени и да рисуваме в църквата „Свети Георги“ на остров Вир. Там направихме доста неща, аз нарисувах, разбира се, и Свети Георги, а Марина Русева – „Тайната вечеря“, Св. Йоан. И тази година бяхме поканени в Хърватска, но имахме доста ангажименти във Варна.
„Свети Георги“ Снимка: © „Градското списание“
– Има ли разлика между хората, които харесват и купуват изкуство в тези страни, където сте били през последните години и тук?
Няма. Разликата е само в стандарта на живот. В Анкара, където бяхме на арт панаир през 2008 година, се обръща много сериозно внимание на изкуството. В Инсбрук, в Австрия, където също участвахме в арт панаир, имаше хора със специален интерес. В Берлин миналата година, където правихме изложба в галерията на Българския културен институт, идваха хора със специален интерес. У нас тези хора са малко неопределена прослойка, но би трябвало с времето моделът да се оформи, да се сформира такава група в обществото. Повечето хора, които идват тук на изложби, имат интерес към изкуството, но малко са колекционерите на глава от населението в цялата държава, по-малко е движението в културния слой, по-неактивен е туризмът. В повечето страни държавата има главния приоритет, тя тласка нещата, за да станат. Този двигател е много мощен. Тук в това отношение нещата са доста по-скромни.
– Какво се случи с един монументален проект опреди доста години – „Вратата – Апокалипсис по Йоан“?
– В крайна сметка „Вратата…“ е в моето ателие, като премина през сградите на община Варна и Археологическия музей, две години бе в Двореца на културата и спорта, участва във фестивал за 24 май и в други прояви. За тази работа се иска пространство, поне 10 метра, за да се вижда добре. Имам и други такива планове, но не мога да ги реализирам поради материални причини.
– Какво е да си художник в България?
– За да си художник трябва да си малко луд, защото първо търсиш средства, за да си реализираш идеите. В България са малко хората, които имат щастието да бъдат финансирани от други структури, в други страни не е така.
Автор: Градското списание
