Милен Витанов: Впечатляват ме комикси, които засягат лични теми

Милен Витанов създава късометражни анимационни филми, някои от които започват от комикси. Освен художник и аниматор, той е и добър читател на комикси, за които разказва от Берлин.

Милен Витанов е роден в Прага, израснал е в София, понастоящем живее в Берлин. Завършва анимация във Филмовата академия „Конрад Волф” в Бабелсберг. Съосновател през 2009 г. на студиото за анимация Talking Animals. Режисьор на късометражните анимационни филми „My Happy End“, „Rising Hope“, „Natural Novel in 8 Chapters“, „Bango Vassil“, „Mishou“ (2020). Всички филми са награждавани на международни фестивали в Европа и САЩ, а последният вече е участвал в повече от 150 фестивала.

– Какво представлява студио Talking Animals и по какъв начин работите?

– Talking Animals е колектив, съставен от аниматори. В момента сме шестима. Преди около 10 години, след като завършихме филмовия университет „Конрад Волф”, заедно с дузина колеги се организирахме в колектив. По това време в Германия рядко наемаха аниматори на трудов договор. Големите студия в Берлин вече бяха минали зенита си, по това време или аутсорсваха анимацията, или вече бяха пожънали „успеха” от тази практика и не произвеждаха повече филми. Така че аниматорите работеха почти винаги на свободна практика и водеха нерядко номадски живот – от продукция на продукция. Когато завършихме, на всички ни се искаше да имаме по-независим начин на живот, да не ни се налага да се местим спрямо продукциите или пък да анимираме безинтересните поръчки като начинаещи. Всеки от нас имаше поне един късометражен филм зад гърба си, известно самочувствие и не малко опит. Решихме, че като колектив бихме имали по-добри шансове да се издигнем в „хранителната верига” в бранша. И така наистина шансът ни да се доберем до по-интересни поръчки се покачи, както и да продължим да продуцираме собствени филми. Избрахме „колектив“, а не фирма, защото искахме да запазим винаги плоска йерархия и никога да не допускаме фирмена йерархична структура да застане помежду ни. Това решение донесе много плюсове, но и някои минуси. В началото бяхме 12 души. Най-много сме наброявали 16, включително с композитор на филмова музика и звуков дизайнер.

– Всички Ваши филми ли са представяни на фестивали в България?

– И петте ми филма са участвали на фестивали у нас. Беше голяма радост за целия ни екип, че „Банго Васил“ получи награда за анимационен филм на фестивала „В Двореца“.

– Последният Ви филм „Mishou“ в колко фестивала е участвал досега?

– Целия екип много ни радва, че „Mishou” участва на над 150 фестивала из целия свят и донесе 8 награди. През декември предстои и телевизионната му премиера по немската телевизия Ki.Ka.

– Кои от филмите Ви са започнали от комикс?

– Продукцията на „Банго Васил” имаше дълга предистория. Преди да започнем работа над него, с ко-режисьорката Вера Траянова бяхме завършили комикс. По инициатива на Весела Данчева и Компот колектив беше отпечатан комикс сборникът „Разлики в картинки”. Нашият комикс „Автомивка” беше един от шестте в сборника. Вече имаме материал за много нови комикси.

– Какво е мястото на изкуството на комикса в Германия? До каква степен то присъства в образованието, в учебниците на децата?

– Бих казал, че комиксът се цени високо. Ако трябва да направя сравнение, може би по-високо, отколкото в България, но не толкова, колкото във Франция или в Белгия. Представянията на комикси тук често са събития, които по нищо не отстъпват на откривания на изложби или четения на дългоочаквани нови книги. На държавно ниво се отпускат стипендии за автори на комикси. В културния живот на авторите на комикс не се гледа като на нърдове. Или ако е така, то е придружено с известно уважение.

– Следите ли комикс сцената в България?

– За съжаление не следя наистина какво се случва в България. Последно ме беше впечатлил Сатанасов. В момента попадам тук-там в социалните мрежи на комикси. Например следя често Борис Клисурски и се радвам на кратките му комикси и карикатури.

– А какво се случва на комикс сцената в Германия?

– Ще ми е трудно да обобщя за цялата страна. В моя балон ме впечатляват винаги новите комикси, които засягат лични теми. Намирам, например, изцяло автобиографичните за особено въздействащи. Може би това е обща тенденция – като цяло авторите не странят от трудни за разказване теми. Не е рядкост някой да разкаже за свои травматични изживявания, за свои заблуди, както и за менталното си израстване. Споделянето не е табу. Друга тенденция, която май не е нова, са комиксите за исторически моменти, които някои биха нарекли спорни или травмиращи. Нерядко те показват непопулярни гледни точки или си позволяват провокативен прочит. Историите в подобни комикси често са толкова грабващи, че визуалните решения дори могат да останат на заден план, докато човек ги чете.

– Колко специализирани книжарници за комикси има в Берлин?

– Да си призная, не знам. В квартала ми посещавам две, така че мога да си представя, че в града са поне десетина, но никога не съм ги броил.

– Кой е последният комикс, който прочетохте?
– В момента чета „Coming of H” на Хамед Есхрат, млад автор от ирански произход, който описва тийнейджърските си години, след като семейството му бяга от Иран и се заселва в Германия. Авторът не ми беше известен, научих за него от моя колежка, която е работила като оцветител на въпросния комикс. Първо разгледах само рисунките, защото ми беше любопитна работата ѝ. Но историята ме грабна, понеже е както много забавна, така и емоционална. Обобщено разказана: тийнейджърските грешки не са чужди за младия Хамед и той се забърква в не една сложна ситуация. Сблъсква се с генерационни конфликти, с приятелство и предателство, с наркотици, с омраза към другостта, както и с трудностите на прохождащия художник на комикси. Дотук изглежда така, сякаш героят няма да се справи и от него няма да излезе нищо. Обаче фактът, че държа в ръце неговия комикс от близо 170 страници означава, че все пак е успял. Може би заради това противоречие историята е така грабваща и човек иска да научи какво се е случило.

– Колко често се връщате в България?

– Различно. Откакто започна пандемията по веднъж на година. Преди това доста по-често.

Снимка: Милен Витанов (© личен архив), кадър от филма „Mishou“ (© Talking Animals)

Интервюто е част поредица, която се реализира с подкрепата на Национален фонд „Култура“.