Иван Димитров – на сцената и отвъд нея
Между две четения, в които участваме много хора, защото е Нощ на литературата във Варна, се срещаме с Иван Димитров, поканен в инициативата. Току-що е минала церемонията по връчването на тазгодишните награди „Стоян Камбарев“, за които той бе един от номинираните. Това вече не е новина, защото Иван Димитров мисли за следващите проекти – предстои да се постави нова пиеса, очаква се и новият му роман.
Иван Димитров пише поезия, проза и драматургия. Автор е на книгите „Местни чужденци“ (разкази), „Поет на портрет“ (поезия), „Животът като липсваща лъжица“ (роман) и на пиеси. В Народния театър се играе пиесата му „Очите на другите“, поставена преди това и в Ню Йорк.
– Какво друго се случва в последно време покрай Вас?
– Непрекъснато се случва нещо. С режисьора Васил Дуев скоро ще започнем репетиции в театър Възраждане на моя пиеса, която се казва „Извънземното“. Тя спечели през 2013 година наградата за българска пиеса на абсурда, това беше конкурс на театъра в Благоевград. Премиерата ще излезе през септември.
– Как виждате мястото ви в театъра?
– Имах късмет, че първите двама режисьори, с които работя, са млади. Другият е Марий Росен, ученик на Стоян Камбарев и Юлия Огнянова. С него работихме добре като екип. Това, което ми прави впечатление е, че в България няма система, по която да предложиш текст на един театър. Имах шанса пиесата Очите на другите да бъде поставена и в Ню Йорк. Тя спечели на фестивала „Нова българска драма“ в Шумен през 2011 година. След това бе преведена на английски език от Анджела Родел и бе избрана да участва във фестивала HotINK at the Lark в Ню Йорк заедно с още 9 пиеси от над 400 кандидатствали. Тогава пътувах до САЩ, имаше четене на маса и няколко месеца след това пиесата бе поставена там. В САЩ в по-голямата част от театрите има нещо като литературен отдел и има ясна процедура, по която се приемат текстове. Тук нещата са много размити. В общи линии най-добре е да се коалираш с някой режисьор, което е трудно, когато си млад драматург и нямаш контакти в тези среди. Дано някой ден нещо да се промени и у нас в това отношение.
– Доволен ли сте от резултата в САЩ?
– Всичко се разви по най-благоприятния начин.
– Кое повече Ви харесва – драматургията или поезията?
– По-скоро прозата. Драматургията много ми харесва. Малко ми е трудно да свикна с това, че минават няколко години, след като напишеш един текст и той започне да се поставя. След това пак трябва да работиш по него с режисьора и да се върнеш назад, което е доста трудна. В това отношение пак много ми харесва западната практика за резидентни драматурзи, които да стоят няколко години в един театър и всеки техен нов текст да бъде поставян там. Мисля, че това дава други възможности на драматурга, ако знае, че текстът веднага се поставя. Първо, имаш крайна цел и текстът може да бъде по-актуален. Участвах в една дискусия за това дали може у нас да има политически театър. Аз не знам как би могло да има политически театър в България, при положение, че пишеш един текст и той чак след 3 години се поставя. За да има политически театър, веднага трябва да се случва нещо. Надявам се това, за което говоря, да с случи и тук.
– Склонен ли сте да си променяте пиесата по желание на режисьора?
– Зависи. Преди да бъде поставена Очите на другите, за малко щях да работя с режисьори, които искаха промени, но за мен те не бяха аргументирани. С Марий Росен с удоволствие работихме заедно, дори в резултат на работата с него написах нови текстове. Всичко зависи от отношението на режисьора.
– Сега какво пишете?
– Моя втори роман. От доста време се подготвя. Занимавам се с редакцията. Казва се „Софийски дует“. Разказва се за писател, който иска да напише роман за София, за истории за него, включени са и четири негови новели.
Автор: Елена Владова
