Жан-Клод Кариер: Когато работиш за паметника си, той се счупва бързо
Киното, театърът и литературата се разделиха на 8 февруари 2021 г. с Жан-Клод Кариер. В интервю от 2019 г. по повод излизането на автобиографичната му книга „Ateliers“ той разказва за работата си и страстта си към киното.
Писател, драматург, сценарист, режисьор и актьор, Жан-Клод Кариер работи по сценариите на повече от 70 филма, сред които „Дневникът на една камериерка“, „Дневна красавица“, „Млечният път“, „Дискретният чар на буржоазията“, „Призракът на свободата“ на Луис Бунюел, „Вива Мария!“ на Луи Мал, „Басейнът“ и „Борсалино“ на Жак Дере, „Тенекиеният барабан“ (по романа на Гюнтер Грас) и „Една любов на Суан“ (по Марсел Пруст) на Фолкер Шльондорф, „Дантон“ на Анджей Вайда. Снима се в киното и участва в телевизионни сериали. За театъра адаптира и редица произведения, сред които санскритският епос „Махабхарата“ – пиеса, поставена от Питър Брук през 1989 г. През 2019 г. е издаден едноименният графичен роман (художник Жан-Мари Мишо). За работата си като сценарист в киното е носител на „Сезар“, БАФТА и други награди, през 2015 г. е удостоен с почетна награда „Оскар.
– Как открихте киното като дете?
– Произхождам от възможно най-скромното семейство, дребни селяни, каквито днес не биха могли да оцелеят. Когато бях 8-9-годишен, родителите ми ме заведоха близо до моето село в департамент Еро да гледам филм на Марсел Паньол. Бях впечатлен от движещите се образи. Вкъщи нямаше нито една снимка, нито книга, а аз всъщност посветих живота си на това… По време на войната благодарение на учителката си спечелих стипендия и учих в религиозен колеж. Всяка неделя ни прожектираха филми, само френски и немски. Гледах тези на Фриц Ланг и бях потресен. Десет пъти гледах „Метрополис“ на Фриц Ланг. През април 1945 г. родителите ми бяха принудени да заминат за Монтрьой и да се занимават с едно кафене, войната щеше да свърши следващия месец. Пристигнаха всички американски филми. Това беше и годината на филма „Децата на Рая“, знаехме го наизуст. Бързо се записах в Синематеката.
– Режисьор сте на няколко късометражни филми, но нямате пълнометражен. Защо?
– Защото в мига, в който станеш филмов режисьор, не можеш вече да правиш нищо друго – нито да пишеш книги – няма да те смятат за писател, нито театрални пиеси, нито песни. Все пак единият ми късометражен филм, на който съм сърежисьор заедно с Пиер Етекс, „Честит рожден ден“ (Heureux anniversaire), получи „Оскар“ през 1962 г. По онова време дори не знаех какво е „Оскар“. На 20 години бях студент в Педагогическия институт в Париж, всичко предвещаваше, че ще се посветя на образованието. На 25 години ходът на живота ми се промени с 29-месечната военна служба, половината в Англия. Това е възрастта, в която си изпълнен с енергия. Когато се върнах, бях почти на 30 години и започнах отново с Етекс.
– В киното навлизате с комичния жанр заедно с Етекс и Жак Тати. Този тип хумор по-късно не Ви ли липсваше?
– Да, пазя го в сърцето си. Американското кино от 20-те години, буфонадата, може би това е най-хубавото в историята на киното. Странно е, че това е и десетилетието на сюрреализма. След войната през 1914-1918 г. в целия свят цари някакво безредие. След Втората световна война Андре Бретон си задава през сълзи въпроса: „След Аушвиц как вече можеш да предизвикаш скандал?“. Нещата достигат до такава степен, че на този фон всякакви студентски провокации изглеждат смешни.
– Във Вашата книга си спомняте за контекста на творчеството. Пътешествия по света, тайнствени и скрити места, дълги разходки – до каква степен обстановката при Вас има значение за процеса на писане?
– До голяма степен. Самота означава да не те разсейват посетители. Винаги съм писал по този начин, с Етекс, Бунюел, дори с Шекспир, винаги само двамата. Когато „работя“ заедно с Шекспир, започвам в 7 сутринта и за 2 часа той все едно е при мен, за да направи някои забележки.
– Работата по някои сценарии е продължила няколко години – „Дискретният чар на буржоазията“ на Бунюел (1972) или пиесата „Махабхарата“ по огромния санскритски епос, поставена от Питър Брук през 1985 г. Не сте ли изпадали в моменти на отчаяние?
– По отношение на „Махабхарата“, веднъж в 5 сутринта Питър ми каза: „Колкото и време да е нужно, ще я направим“. Работата продължи 11 години. Никой в света преди не го беше правил, дори и в Индия. Това беше най-трудното нещо в живота ми, по-трудно от Шекспир. Чрез думите се опитвах да проникна в един друг тип мислене. За щастие винаги съм бил работяга.
– Вие сте съсценарист на филми като „Дневна красавица“ (1967) и „Този неясен обект на желанието“ (1977) на Луис Бунюел или „Макс, моя любов” (1986) на Нагиса Ошима. Сценаристите сте мъже, а филмите са посветени на желанията на жените. Как успяхте да си създадете достоверна гледна точка?
– Съмнявам се, че мъжете и жените желаят различни неща, те си приличат повече, отколкото може да се предположи. Когато работехме по „Дневна красавица“ (съсценарист е Луис Бунюел, бел. ред.), като мъже и двамата решихме, че няма как да си представим мазохистичните сексуални желания на героинята и за да не излъжем, направихме много анкети, както в публични домове в Мадрид, така и с читателки на вестник Marie France. Всички сексуални фантазии на Северин са ни разказани от жени.
– С Бунюел имате чернова на сценарий за филм как терористи заплашват, че ще взривят Лувъра, ако не стане „световен обрат“. Как виждате днес този сюжет?
– Със сигурност няма да има герои на 12 – 13 години, които да казват на родителите си: „Вие сте на 40, на 50 , изживели сте си живота, а на нас какъв живот ще оставите?“. През 1962/3 година заедно с Рьоне Дюмон бях пръв поддръжник на екологизма, ходех на шествия, протестирах, писах. Никой не се интересуваше, защото обществото прогресираше, това бяха години на забогатяване и на лукс. Така е и днес. С Луи Гарел написах сценарий на екологична тематика, но никой не го иска. Темата пречи и притеснява.
– Като че ли едно от предизвикателствата в живота Ви е търсенето на образа, с който искате да Ви запомним. Открихте ли го?
– Не, не търся всъщност това. Работим, за да си свършим добре работата, с мисълта за хората, които ще отидат да гледат произведението и с надеждата, че ще го харесат. В кариерата си съм срещал по-скоро добросъвестни хора, които си дават сметка, че говорейки на една публиката, имат влияние. Днес се мисли много повече за успеха, ще има ли такъв или не. По принцип когато работиш за паметника си, той се счупва бързо.
Интервю на www.troiscouleurs.fr
Снимка: Editions Odile Jacob (корица на книгата „Ateliers“).
