За японския дух (част 2)

Да пристъпим към втория вид проявление на японския дух – „Да умреш след господаря си“. От Х до ХVIII век това явление било съвсем обикновено в японския живот.

 

Един път подчиненият на един даймио се провинил в нещо и старият феодал го осъдил на смърт. Той повикал пратеник и му връчил послание за своя подчинен, в което му заповядвал да се раздели с живота. Когато пратеникът пристигнал в дома на осъдения заварил там много гости. Хазаинът играел шах в този миг, ловко поставяйки фигурките от слонова кост. Пратеникът му подал посланието. Хазаинът на дома леко побледнял, но нито един мускул на лицето му не потрепнал.

– Заповедта на даймио ще бъде изпълнена, но като хазаин аз не мога да оставя гостите си, без да съм привършил играта на шах. Трябва да я довърша.

Като казал това, той спокойно седнал на стола и продължил играта си. Пратеникът на даймио чакал да се свърши партията, за да присъства на смъртта и да доложи на своя господар.

След края на играта с един удар на харакири хазаинът на дома свършва своя живот. На това присъстват и неговите слуги и един от тях казва на пратеника на даймио:

– Ние ще умрем с нашия господар.

– Значи заради един човек вие всички ще се простите с живота?

Тогава синът на хазаина на дома казал:

– Словото на самурая е твърдо и свещено. Ние рекохме и ще го изпълним!

18 слуги отишли в Царството на мрака със своя господар.

Можем да намерим хора, способни на такива мисли и постъпки и в новото време. Преди 30 години при смъртта на император Мейджи генерал Ноги – герой от Руско-японската война (1904 – 1905), който, между впрочем, е бил и в София, последва своя господар след смъртта. Жената на генерала последва своя мъж.

С ваше разрешение, уважаеми слушатели, ще преминем към третия вид проявление на японския дях: „Самураят пази своята чест“.

Честта на самурая е свещена. Честта за самурая е по-ценна от живота, защото не може да се намери нищо по-ценно от нея.

 

В околностите на замъка Одавара, префектура Канагава. © Тадаши Сауада/Tadashi Sawada 

Преди 800 години два от най-знатните японски рода враждували помежду си. Те се наричали Хейке и Генджи. В началото на враждата властта била в ръцете на семейство Хейке, но то водело разкошен живот и забравило свещените традиции на самураите. Семейството на Генджи постепенно закрепвало. След няколко години разбитото в сражение семейство Хейке заедно с войниците си било пронудено да се спасява в Западна Япония.

Ще ви разкажа една типична история за самурая Тайрано Ацумори, син на Хейке. Тогава той бил само на 15 години. Разбитата армия на Хейке отстъпвала към морето, към корабите, които трябвало да я спасят от преследванията на войниците на Генджи. Те стигнали до морето и заплували на конете си към корабите. Старият изпитан и закален в боя  воин Кумагаи Наозане, предводител на конницата на Генджи, започнал да вика след отдалечаващия се Хейке:

– Стой, стой! Самураят никога не показва гърба си на противника.

Оставали само 30 метра до корабите, но като чул тези грозни думи, 15-годишният син на Хейке обърнал коня си и улавяйки с детските си ръце меча, се върнал обратно към смъртта.

Конете се срещнали гърди с гърди, заудряли се мечовете в щитовете и старият воин Кумагаи Наозане свалил детето от коня. Той видял детското му личице и старешкото му сърце се трогнало.

– Дете, спасявай се! – извикал той.

– Не, самураят не се спасява! Убий ме – отвърнал юношата.

Войниците на Наозане били вече наблизо и те убили своя враг.

От този миг Кумагаи Наозане не сложил крак в бойното стреме. Той станал монах, отишъл в манастир и се молил за душата на малкия Хейке.

За самурая най-святото нещо е неговата чест, а най-лошото нещо е насмешката и да го нарекат страхливец.

Един път един самурай взел от своя прятел пари назаем и на разписката написал: “Ако не ти върна парите в уговорения срок, имаш право да ми се присмееш пред хората“.

Насмешката е най-грозното оскърбление за гордия дух на самурая.

Уважаеми слушатели, да преминем към последния вид проявление на японския дух: „Взето решение, установено мнение, никога не се мени“.

Самурай служи на своя господар и ако господарят му е победен от своите врагове и те предложат на самурая да мине на тяхна страна, обещавайки му всевъзможни блага, почит, богатство, живот, самураят никога няма да се съгласи на това. Той е решил да служи на своя господар и това решение няма да промени никога. Даже нещо повече – с усмивка на уста той ще умре заедно със своя господар.

Още един фактор в живота на самурая е признателността. Трудно е да се срещнат някъде по-твърди и вечни чувства на приятелство, отколкото между самураи. Когато двама самураи са сързани с възлите на взаимна дружба, те си казват: „Ние сме се родили по различно време и на различно място, но сега ще умрем по едно време и на едно място, ще умрем заедно“.

Уважаеми слушатели, ние разгледахме с вас главните проявления на японския дух, но те не са само четири. Тези са най-важните измежду тях. Има още други, но те се явяват повече индивидуални, отколкото общонационални, затова няма да говорим за тях.

Но какви мотиви карат японския дух да се прояви? Тези мотиви могат да се намерят в книгата „Хагакуре“ (Hagakure) – Библията на самурайския дух, Библията на „Бушидо“.

Има две главни цели в живота: да живееш или да умреш. И стремежът на Бушидо е към втората цел – стремление към смъртта. Това значи, че самураят трябва винаги да е готов да умре и да дири случай да умре доблестно. В живота на човека може винаги да се случи трудна минута и в тази минута той трябва да реши бързо да живее ли или да умре. В такива минути самураят винаги решава само едно – умира.

Такъв човек е бил майор Куга. Той се отличи през последния Шанхайски конфликт. Той бил ранен в боя и като загубил съзнание, паднал в плен у китайците. Между последните бил млад китайски офицер, който получил образованието си в японската Военна академия на Генералния щаб, където слушал лекции по военно дело от самия майор Куга. Китайският офицер познал своя учител и започнал да се грижи за него. Войната се свършила и майорът се завърнал обратно в своята родина, но той бил неспокоен. Като постоял малко в родината си, той отново се върнал на това място, където станало сражението. В едно прекрасно утро намерили майор Куга мъртъв на мястото, където бил ранен и взет в плен. Той завършил живота си с харакири. И неговата кръв, която опръскала тревата, измила позора от честта на самурая – майор Куга.

В древно време Бушидо е отразявало духа само на самураите, а в днешно време Бушидо е духът на японската нация. Изпъква въпросът защо ние, японците, служейки на нашите завети, се разделяме така леко, така твърдо и така решително с живота. Ще ви кажа какво мисля аз по този повод. Докато сме живи, постъпваме както намерим за добре; когато умрем остават нашите деца и нашата кръв тече в жилите им. Ние живеем вечно в тяхната кръв и никога не умираме. Кръвта на хората, които са живели преди 2600 години, тече също и във вените на хората, които дишат сега. Има ли нещо вечно на света? Да! Това е безсмъртната кръв, течаща във вените на цели поколения, както и безсмъртната човешка мисъл.

Всяка пролет вишневите дървета се разцъфтяват с бели цветове. Но пролетта минава, цветовете повяхват и падат на земята, постилайки я с бял покров и освобождавайки дървото, давайки му възможност да живее… И ние не жалим за живота, защото умирайки ние не умираме, тъй като вечно ще живеем в кръвта на нашите поколения.

Тексът е предоставен от Кристиана Димчева, завеждащ отдел „Краезнание“ на Регионална библиотека „П. П. Славейков“ – Варна. Той е част от поредица беседи, излъчвани по Радио Варна в началото на 40-те години на ХХ век по инициатива на Българо-японско дружество-клон Варна. Предполага се, че авторът на текста в този период е бил служител на посолството на Япония в София.

Фотографът Тадаши Сауада живее в Йокохама. Снимките са предоставени за публикацията. Замъкът Одавара е бил резиденция на няколко даймио в периода Муромати. През 1590 г. след голяма битка обединителят на Япония Тойотоми Хидейоши отнел замъка от рода Ходжо. Днес замъкът е музей.

Автор: Фумихико Конума