Борис Далчев: Сценографът е с единия крак в театъра, с другия в света на визуалните изкуства

В рамките на 34-ия Международен театрален фестивал „Варненско лято“ се проведе конференция „Архивите и театърът“. Поводът: 80-годишнината на специалност „Сценография“ в НХА, където преподава и Борис Далчев.

Опазването на декори и костюми, след като един спектакъл излезе от репертоара, авторските права при повторно тяхно използване в други спектакли, което се практикува най-вече по финансови причини, възможностите за създаване на музеи към театрите за тази цел – това бяха част от проблемите, които засегнаха в докладите си участниците в конференцията на 7 юни 2026 г., всички сценографи и преподаватели. Тя се проведе в ДТ „Стоян Бъчваров“, където до края на фестивала е подредена изложба „80 години „Сценография“ в Национална художествена академия“.

Борис Далчев е сценограф и главен асистент в НХА, член на Управителния съвет на Асоциация на сценографите в България. Във Варненския драматичен театър е сценограф на „Дамата с камелиите“ (2022), режисьор Маргарита Мачева и автор на сценографията и костюмите за „Лавандулови момичета“ от Шон Маккена.

– Какви цели си поставя Асоциацията на сценографите?

– Това, което ни събра, са работните процеси на сценографа в театъра. В Асоциацията присъстваме сценографи от всички поколения в България. За момента няма статут на браншова организация, но такова е намерението ни. Авторските права са наистина голям проблем. Аз съм художник и практикуващ сценограф, преподавател, сблъсквал съм се с различни ситуации, няма установени правила за това как да се регулират нещата в работния процес, всичко е малко условно и е въпрос на интерпретация на съответната културна институция. Това, за което ние пледираме, е да има по-обща рамка, според която да можем да работим по най-добрия начин, което е в интерес и на самия театър.

– Сред докладите се постави темата за създаване на музейни сбирки или музеи към всеки театър. За това се изискват средства.

– Да, това е свързано с допълнителни субсидии, което в момента е много сложно, но това е една от темите, които нас ни вълнуват – какво се случва с всички материални обекти, декори, костюми, след като спектакълът е изживял своя живот. В повечето случаи те са затворени в складове, при много лоши условия. Важно е те да бъдат описани и документирани. Впрочем, в миналото е имало такава практика. А в Пловдивския театър наскоро направиха музей, това е тяхна инициатива, би следвало такова да е отношението и в другите театри.

– Има ли разлики в обучението в специалност „Сценография“ в  НХА и НАТФИЗ?

– Сценографията е много широка дисциплина. Още със самото обучение студентите се запознават с много теми и проблеми на изобразителното изкуство. Учи се рисуване. Независимо дали е бил в НХА или в НАТФИЗ, сценографът е с единия крак в театъра, с другия в света на визуалните изкуства. От неговия вътрешен свят и лични потребности зависи къде повече ще се реализира. При всички случаи визуалното мислене е в основата.

– Вие имате и друг тип артистични проекти, свързани със Сдружение „Съпромат“…

– С моята колежка Михаела Добрева създадохме това сдружение още в студентските ни години. Вълнува ни по-нестандартен, пространствен поглед към визуалните изкуства. Правили сме инсталации, site-specific изложби, пърформанси. Всички са реализирани в София. Една от последните ни работи е спектакъл в традициите на имерсивния театър по романа „Невидимите градове“ на Итало Калвино, който се реализира в Ботаническата градина. Той е изцяло в сектора на независимата театрална сцена, ние сме и продуценти.

– Във Варна сте работили по „Лавандулови момичета“, който се играе на сцената и публиката е много близо.

– Основното намерение на режисьора Стоян Радев Ге К. беше да въвлече публиката в действието, тук също можем да кажем, че имаше малко site-specific подход. Публиката е на сцената. Прави ми впечатление, че когато се скъси дистанцията с публиката – не става въпрос за камерна сцена, а за ситуация, когато публиката е на сцената, тогава всички физически са в едно пространство. Четвъртата стена на практика я няма, това е нещо много особено и трудно за работа и за самите актьори. Във Варна ателиетата са на високо ниво, актьорският екип е много добър, адаптацията на Шон Маккена е направена много добре и историята е такава, че човек няма как да остане безпристрастен. Мисля, че особено в днешно време имаме голяма нужда от такъв тип истории.