Мариан Цуцуй: Българските и румънските режисьори не взаимодействат достатъчно помежду си
Интервю с влиятелен румънски кинокритик за силните и слабите страни на румънската нова вълна и румънското документално кино, за българо-румънските копродукции и други теми, свързани с взаимното сътрудничество.
Мариан Цуцуй е румънски филмов критик и изследовател в Института по история на изкуството към Румънската академия. В момента работи върху книга за историята на румънското кино. През януари 2022 г. той представя на румънски език най-новата си книга за балканското кино. Наред с други свои академични постижения, Мариан Цуцуй има диплома по българска и румънска филология от Букурещкия университет.
– Преди няколко седмици в София се проведе София Филм Фест и видяхме успехи на румънското кино, което не е изненадващо. Румънското кино има популярност дълго време. Дори и в България то е известно. Но нека започнем с това, което се случи в София, и доколко тези наградени филми или тези режисьори са значими и заслужават да бъдат познати на българите и на всички наши слушатели и читатели.
– Доколкото ми е известно, в София е сниман само един филм на Михай Софроня – първият му игрален филм „Човекът, който търси вятъра”. Той е получил наградата на критиката в София. Познавам Софрония от няколко години. Досега не бе успял да получи пари от Националния филмов фонд в Румъния. Отдавна знам за идеята му за този филм. Радвам се за него. И изглежда, че филмът е бил успешен и оценен от българската публика и критика. Но този филм не е такъв, какъвто някои специалисти са свикнали да гледат. Той не е част от новата румънска вълна. В този филм действителността има по-малко влияние върху сюжета. Филмът е по-скоро емоционална проекция на режисьора. Например, за разлика от филмите на румънската нова вълна, които умишлено не показват красиви образи, във филма на Михай Софроня виждаме може би не туристическа Румъния, но една Румъния на селата по Дунава, с доста красиви пейзажи. Този път не ни показват банални комунистически квартали, а нещо повече – природа и село някъде в южната част на Румъния, на брега на Дунав.
– Споменахте румънската нова вълна, която е известна и в България. Всъщност на какво се дължи успехът на тази румънска нова вълна?
– Дълго време, до към 2000 г., румънското и българското кино бяха нещо като Пепеляшките на източноевропейското кино. Югославяните, унгарците, поляците, чехите, руснаците бяха много успешни, но това не се отнасяше толкова за румънските и българските творци. В крайна сметка чрез документалните филми българите понякога намират рецепта за успех. А румънците постигат това чрез така наречената нова румънска вълна или ново румънско кино. Става дума за драми със съвременни теми и направени с по-малко пари. Те са белязани от минимализъм и реализъм. Минимализъм не само по отношение на парите, но и начина, по който се правят тези филми. Имам предвид например, че доста често се снима на ръка. Звукът се записва директно. И често няма музика. Това е минимализъм. Казах, че румънската нова вълна е характеризирана и от реализъм. Филмите са адаптирани към състоянието на съвременна Румъния. Комунизмът падна и Румъния се пренастрои към пазарната икономика. Може би понякога филмите не са по вкуса на обикновения зрител, свикнал да гледа американски филми с щастлив край след 1990 г. Румънското нов кино предлага филми, които са много близки до действителността. А тя е доста тъжна. И вероятно това е причината тези филми да нямат успех в Румъния. Успехът в родината ни е труден и защото нямаме много кина. Но филмите имат голям успех сред публиката и критиката на Запад. Западните зрители и критици виждат оригинална гледна точка към реалността. От друга страна можеше да се види, че режисьорите правят свои собствени филми по свои сценарии. Има и някои нови актьори, които правят добро впечатление. Така че когато има повече успехи в Кан, Берлин и Венеция или дори на Оскарите миналата година, може да се каже, че румънците наистина са намерили рецепта за успех. Мисля, че най-важното е да се намери формула, която да отговаря на бюджета и реалността. Но има и нещо друго. Западната общественост вече знае повече за Източна Европа, за Румъния. Румънските режисьори и продуценти са се научили да използват инструменти като копродукциите и системата за финансиране от ЕС.
– Как румънските режисьори успяват да направят близкото минало на Румъния, независимо дали става дума за социализма или прехода, интересно за гледане? Питам, защото в българското кино има и реалистични филми. Но картината, която виждаме в тези филми, е толкова депресираща, че просто не искаме да я гледаме.
– В началото имаше такива филми за близкото минало, за комунизма, направени от режисьори от по-старите поколения. Например Дан Пица, който печели награда във Венеция, „Сребърен лъв“ с филма си “Луксозен хотел. Това е алегория на комунизма. Филм за управител на луксозен хотел. Комунизмът беше представен като огромен хотел и всичко беше заснето в Дома на народа, който сега е румънският парламент. Имам предвид огромната бяла бетонна сграда, втората по големина в света след Пентагона. Този тип филми за комунизма, с алегоричен или по-скоро песимистичен подход, не са успешни и по-младите режисьори, родени през 70-те и 80-те години, успяха да покажат нещо по-свежо. Те не просто показваха комунизма, но и как да се измъкнем от него. А пътят понякога не беше толкова трагичен. Може би понякога този път е носел нещо оптимистично, а може би понякога е имало и смях. Казват, че се сбогуваме с нещо, като се смеем. В Съединените щати ранните филми за Виетнам бяха още по-лоши. По-добри филми за войната във Виетнам излизат едва 20-30 години по-късно. Може би румънците имаха нужда именно от това – да се дистанцират, да видят нещата от по-голямо разстояние. Какво да кажа за българските филми? Спомням си един филм, наречен „Виктория”. Много амбициозен. Но той отново използва алегория. И е толкова амбициозен, че се опитва да покаже всичко: Тодор Живков, цялата българска действителност през 80-те години. Филмът спечели награда на филмовия фестивал в Трансилвания. Бях на пресконференцията. Говорих с режисьорката. Мисля, че филмът има добри и лоши моменти. Това е типично за първия филм на режисьор. Опитва се да покаже твърде много, а това не е добре. Поради това има твърде много подробности. Декорацията е повече, отколкото трябва. Твърде амбициозен е. Историята, която режисьорката описва, беше добра. Но когато се опита да покаже толкова много неща, бяха допуснати грешки. Това е филмът на Майя Виткова. Тя има какво да каже в киното и мисля, че може да направи още по-добри неща в други филми. Казах ви, че българите са намерили своето място или са намерили рецепта в документалното кино. Има много добри български документални филми.
– Добре известно е, че през последните години българските и румънските културни дейци си сътрудничат интензивно. Има много съвместни филми, които дори са спечелили награди. Румънските филми, които всъщност са копродукции с български копродуценти или екипите, които правят филмите, често са смесени – има българско и румънско участие. Какво можете да ни кажете за тези сътрудничества? Кои са най-важните филми? Какво кара творците от двете страни да търсят взаимодействие помежду си?
– Имаше някои копродукции, някои сътрудничества. Но засега на минимално ниво. Ако вземем няколко примера, можем да кажем, че има български режисьори, които са имали смелостта и известна скромност да използват румънски сценарий. Имам предвид Драгомир Шолев, който използва сценария на Разван Радулеску във филма „Подслон”. Майя Виткова има и два късометражни филма – „Моят уморен баща” (2011) и „Станка се връща у дома” (2010). Сценариите им са написани от Раду Жуде. От друга страна, има копродукции, които са направени под натиска на Европейския съюз. Филмът „Човекът, който търсеше вятъра” завършва с епизод, заснет в България, на морето, където героят на филма среща български рибар. Това не е важен елемент, а e по-скоро символичен жест. Знам, че този филм също е копродукция със Сърбия. По този начин румънските продуценти могат да създадат звука в Сърбия. Дори в „Аферим!”, известния филм на Раду Жуде от 2015 г., носител на „Златна мечка” на Берлинале, разказващ за циганин в края на XVIII век, костюмите са изработени от български жени. Ако си спомням правилно реакцията на премиерата, някой каза: „Костюмите бяха прекрасни – типично румънски”. Този път това бяха типични балкански костюми от XVIII век с ориенталски вид. Доказателство за това е, че те са направени от български жени. Това е началото. Интересно е, че по време на комунизма Румъния има копродукции с Франция, Западна Германия, Източна Германия, Унгария, Югославия, но не и с България. Може би малко по малко ще се появят повече възможности „нашите хора” да се учат от „вашите хора” и обратно. В международната преса винаги се говори за Румъния и България заедно. Така че сме в една и съща лодка, както се казва на румънски. Не знам дали това се разбира на български език. Нашата ситуация е подобна. Имаме много повече общи културни и исторически феномени, които могат да направят филмите в София и Букурещ лесно разбираеми. Например можем да снимаме филми за хайдути. Ние ги имаме и вие ги имате. Вашите филми за хайдутите са малко по-исторически и сериозни. Нашите са малко по-приключенски настроени. Има много общи неща. За да успееш, за да направиш добър филм, трябва да имаш повече публика, повече пари, а копродукциите изглежда са най-лесният начин да направиш филм, който можеш да продадеш в чужбина.
Снимка: © Личен архив
Цялото интервю на Владимир Митев може да се прочете в блога Podul Prieteniei – Мостът на приятелството.
