Драгомир Шолев: Ако една фантазия не е достоверна, тя започва да прилича на лъжа

„Рибена кост“ се нарича най-новият филм на Драгомир Шолев. Той имаше премиерна прожекция пред българската публика на 39-ия фестивал „Златна роза“ във Варна. Режисьорът разказва за филма, в който сюжетът е изграден около казуса с намерен мъртъв делфин.

Драгомир Шолев е познат с пълнометражните игрални филми „Подслон“ (2010) и „Прасето“ (2019). Режисьор е и на късометражни игрални и анимационни филми (завършил е анимация и филмова и телевизионна режисура в НАТФИЗ). Филмите му печелят награди и се радват на зрителски интерес. „Прасето“ (с 3 награди на София филм фест 2019) бе отличен с наградите за режисура и специална награда на журито на „Златна роза“ 2019. „Рибена кост“ получи наградите на Съюза на българските филмови дейци и за операторско майсторство на Ненад Бороевич на „Златна роза“ 2021.

По думи на режисьора филмът се появява 8 години, след като идеята за него се е зародила. За сюжета е използвана истинска история, свързана с плаж „Корал“ на Южното Черноморие. Намерен мъртъв делфин предизвиква намесата на редица институции, които по принцип са ангажирани в подобни ситуации, а решението на концесионера на плажа да предприеме действия се оказва решаващо за развитие на събитията. Въпросите, които поражда филмът, са много, но най-важният е, че подобен сюжет не е изгубил актуалността си за всичките 8 години, които са били нужни той да достигне до големия екран. Във филма участват професионални актьори, както и натурщици, което е важно за неговата достоверност, водещ момент в работата на режисьора.

– Къде е снимат филмът „Рибена кост?

– В Крапец за 30 дни. Заради концепцията на филма искахме снимките да се осъществят някъде  на ръба на цивилизацията и природата, между дивото и урбанизираното. Търсихме див плаж. На юг вече няма такъв пейзаж, толкова широк кадър, който да не е застроен. Оригиналната история се е случила на „Корал“, но там сега далеч не е това, което е било преди. Освен това по сценарий трябваше да има гора в близост до плажа, така че когато търсех локации за снимките, исках да видя плаж близо до гора, които да изглеждат като една цялост. На Крапец намерих всичко необходимо, което касае драматургията.

– На срещата с Вас след прожекцията на филма на фестивала „Златна роза“ не веднъж използвахте думата достоверност. Доколко трябва да бъде водеща достоверността в един филм?

– Достоверност и автентичност за мен са два основополагащи термина в киното или поне в киното, което мен ме вълнува. Винаги се стремя нещата, за които разказвам, да изглеждат достоверни. И в „Рибена кост“ е така. Смятам, че достоверността е част от убедителността на едно филмово произведение, защото дори и то да е поетичен разказ, той трябва да е достоверен в своята поетичност, измислицата трябва да изглежда истинно измислена. Ако една фантазия не е достоверна, тя започва да прилича на лъжа. Нито един зрител не иска да бъде лъган, камо ли чрез изкуството. Едно произведение може да е много хубаво, но ако то не звучи достоверно, на мен лично няма да ми въздейства по адекватен начин.

– Проучвахте ли работата на различни институции, за да изградите сюжета?

– Да, направихме такива проучвания. Говорили сме и със специалист по аутопсии, с всякакъв вид специалисти, касаещи крайбрежната ивица. От всеки разговор извличах по малко. Но целта ми не е била да превръщам филма в административен казус, какъвто той всъщност е, исках това да стои на заден план. Част от концепцията на филма е за ролята на човека, която той изпълнява в обществото и неговата уникална човешка същност. Това ме вълнуваше повече, отколкото да се занимавам с административните процедури. Въпреки че филмът се казва „Рибена кост“, всъщност в центъра на нещата е човекът.

– Част от актьорите са от Русе. Познавахте ли ги отпреди?

– Повечето ги открих в процеса на търсене на подходящи хора за ролите.

– Филмът „Рибена кост“ вероятно ще предизвика различни дискусии, свързани с опазване на природата и особено на крайбрежната ни ивица. Какви диалози очаквате?

– Филмът си живее собствен живот. Бих искал да наблюдавам какво ще се случи. Дай Боже той да стане повод за разговори. А кой ще го хареса не мога да предвидя. Всеки намира интересна интерпретация за себе си. Оставям го на хората да преценят и да го усетят така, както най-добре им приляга.

– Деян Донков изпълнява в „Рибена кост“ ролята на концесионера на плажа. Той вече е участвал в един от късометражните Ви филми. Защо се спряхте на него?

– Харесвам Деян Донков като актьор. То е един от лидерите на театралната ни сцена. Имах нужда от човек със силно присъствие във филма, който да не прави нищо, просто да присъства. Ролята на неговия герой е, че в един момент си казва: „Писна ми. Не мога повече да продължавам по същия начин. Трябва нещо да се промени“. Това е важно за много от нас, които обитаваме тази земя, за нашето общество, за нашата локална фауна. Смятам, че всички ние сме достигнали до това осъзнаване, че нещата трябва да се променят, че не можем все така да се примиряваме, знаейки какво се случва и да бъдем съучастници в нещо, с което не сме съгласни. Ние функционираме в една система, за която всички знаем, че трябва да бъде променена, но отказваме да я променим и това не може да продължава така. Това е и мотивът на главния герой.

– Сюжетът, според Вас, е като рибена кост, около която се въртят други истории.

– Това е част от концепцията, много филми във филма.

– Музиката във филма е на Никола Груев, когото всички знаем като Kottarashky. Защо избрахте този композитор?

– Харесвам музиката му, тя е по някакъв начин парадоксална смесица от различни неща, а парадоксът и абсурдът ме вълнуваха, докато правех филма. Той допринася за общия стил на тази история.

– Каква е съдбата на филма „Прасето“?

– Филмът имаше някакъв фестивален живот. Имаше, може би, тридесетина прожекции. После дойде Ковид и разби нашите намерения за разпространение. Малко започнах да се отчайвам, че ще получи възможност за широк комерсиален успех. „Прасето“ е направен с наши лични средства и нямаме финансова възможност да отделим от тях за разпространение. Може би трябва да положим допълнително усилия за това. Ще търсим алтернативни начини на разпространение. Но агресията и нетолерантността към различния и конфликтът „Сам срещу всички“ продължава да е актуален, не само в България. Пандемията ще отмина, надявам се, а този проблем ще си остане – как да живеем заедно. Ще става все по-належащо да се намери начин да съществуваме заедно. Прекалено много сме хората на тази планета и все повече ще си пречим.

– И в „Прасето“ ли в основата стои достоверност?

– В този филм имаше малко автобиографичен момент. Като дете бях нападнат в една тоалетна и отвърнах на единия нападател. Той падна безжизнено, аз избягах и се изплаших. Оттам тръгнаха нещата. С Мартин Илиев разработвахме сценария на основата на биографични моменти.

– Работите ли върху нов филм?

– Имам нов проект, казва се „Пет пъти, в които баща ми си забрави чантата“. Това са 5 истории, които се развиват през различни години, пак са няколко истории в една история, които имат нещо общо помежду си. Явно това ми е интересно.