Изабела Шопова: Животът е изследване, откриване, пробване на колкото се може повече неща

Пътешествието до Антарктида и последвалата книга „На юг от разума“ е повод за среща с Изабела Шопова. Родена във Варна, днес Изабела Шопова живее в Австралия и общува с много хора като пишещ човек, а резултатът от това са книгите.

Изабела Шопова е автор на книгите „На изток – в рая“ (2009), „На запад от рая“ (2012), „Самоучител за преднамерено убийство на скуката или как се пишат четивни пътеписи“ (2013) и „На юг от разума“ (2016).

– Колко често се връщате в България и във Варна?

– Старая се да се прибирам редовно – на всеки няколко години. Май все с премиери на книги е свързано, та може да се каже, че си идвам толкова често, колкото често издавам нова книга.

– Защо започнахте да пишете книги?

– Първоначално беше потребност от общуване и споделяне – живеех в страна, където не говорех езика и да разказвам на близките и приятелите си за чудесиите на ежедневието ми на другия край на света беше вид терапия и разтоварване. После се оказа, че и други хора се интересуват, започнах да получавам писма и коментари от непознати и това ме насърчи да публикувам за широка аудитория. Доставя ми радост и ми носи удовлетворение да знам, че някой намира вдъхновение, забавление и кураж в моите книги.

– На представянето на първата Ви книга във Варна не присъстваха същите хора, които бяха на срещите, свързани с книгата „На юг от разума“. Какво се е променило, според Вас, за изминалото време? Книгите ли са начинът, по който общувате с хората, които познавате в родния си град?

– Да, книгите са моят начин да общувам и споделям с хората, които познавам, но също и с много широка аудитория от читатели. Предполагам, че това се е променило – в първите години моите читатели и почитатели бяха предимно хора, които са ме познавали лично или задочно чрез общи познати. Сега вече след 4 издадени книги на български език читателите ми са хора с много по-разнообразни интереси, професии, възраст и произход.

– Споделяте, че все още се чувствате като „варненче“. Колко време трябва да мине, според Вас, за да може един човек, който не живее постоянно в родината си, да не отдава такова внимание на мястото, от което произхожда?

– Според мен е индивидуално. Зависи доколко си свързан с родината си в средата, която обитаваш, колко интензивни са връзките ти с близките в родния град, дали си идваш често и принципно какви са личните ти потребности. Аз също се променям и все повече се улавям, че се държа и мисля като австралийка или новозеландка. Но често се оказвам и в позиция да защитавам европейския манталитет, маниери и начин на живот. Според мен „варненчето“ ще остане завинаги част от моята идентичност. Просто ще съжителства с „новозеландчето“ и „австралийчето““ в мен.

– Смятате ли, че днес може да се използва израз като „мигрираща нация“. Този израз не се отнася само за българите.  

– Малко са страните в света, чиито жители не мигрират. И те са обикновено жертва на репресивни режими – като Северна Корея да речем. Всички свободни граждани пътуват и мигрират. Дори жителите на проспериращи страни като Канада, Австралия или Нова Зеландия емигрират. В този смисъл можем споконо да говорим за „миграция на народите“, а не просто на нация. Българите сме доста малко и пътуваме съвсем отскоро, в никой случай не можем да се мерим в тези тенденции с истинските мигриращи нации като поляци, холандци, ирланци, китайци, които буквално са залели света с многомилионни потоци емигранти през последните 150 и повече години. Но да, предполагам, че предвид факта, че вече няма българин, който да няма емигранти в семейството си или да не познава от първа ръка хора, мигрирали в други страни, то ние също можем да се наредим в списъка с мигриращите нации. И в това няма нищо лошо. То просто ни приравнява с всички други съвременни демократични страни.

– Считате ли се за авантюрист?

– Не. За мен силните преживявания не са в никой случай самоцел и съвсем не се поддавам на случайни импулси и прищевки. Аз планирам дълго пътуванията и промените в живота си, колебая се продължително, старая се да съм отговорна, изпълнявам поетите задължения, преди да се реша на промени. От друга страна, то зависи от дефиницията за авантюрист. В очите на други хора, които са по-здравомислещи и по-уседнали от мен, може би изглеждам авантюристична и импулсивна.

– Считате ли се за съвременен изследовател?

– Не повече от всеки друг съвременник. Животът е изследване, откриване, опитване, тестване, пробване на колкото се може повече неща. Това правят всички живи организми. Аз в никакъв случай не съм по-изследовател от всеки друг жив човек.

– Смятате ли, че за да промени нещо човек в живота си, трябва да напусне „зоната на комфорт“, както се казва?

– Абсолютно! Няма друг начин. Зоната на комфорт е това, което е предсказуемо, това, което вече правим и повтаряме многократно. Ако не излезем от нея ще продължаваме просто да повтаряме вече постигнатото и вече известното. Промяната започва с осъзнаване на този простичък факт и вземане на решение за съзнателно излизане от кръга на рутината. Промяната означава да направим крачка в посока извън предсказуемото, към неизвестното.

– Защо решихте да пътувате до Антарктида? Не Ви ли е достатъчно това, че сте в другия край на света, доста далеч от България?

– Аз вече съм изградила новия си живот в Австралия. Даже се чудя дали не съм се застояла твърде дълго там вече. Пък и изследването на непознати територии и постигането на детски мечти няма нищо общо с това. Ходенето на Антарктида беше уникален шанс, от тези, които се случват веднъж в живота. Изобщо не съм се колебала. И си струваше.

– Какво, според Вас, е определящо в живота на човека – праволинейните решения, шансът, стечение на обстоятелства или всичко едновременно?

– Споделям дълбокото убеждение, че ние сами градим съдбата си. И не вярвам в късмета. Един от покорителите на Антарктида, Амундсен, казва, че (не цитирам дословно) обстоятелствата се слуват на всички, но който е добре подготвен, се справя и хората казват, че имал добър късмет, а който не е подготвен, пострадва и тогава хората казват, че имал лош късмет. Аз много харесвам поговорката, че най-добрият начин да предскажеш бъдещето е да го създадеш.

– Какво, според Вас, е щастието?

– Съзнанието, че не съжаляваш за нищо, че не си пропилял живота си, че си направил максималното от всяка минута, според това кой как разбира смисъла на живота. За мен е да направя всичко, което ми се е приискало да правя (не да имам, а да правя), да зарадвам с нещо всички, които обичам, да не наранявам излишно никого, да не пропускам да се радвам на малките неща, да науча колкото мога повече, да опитам всичко.

Автор: Градското списание