Зафир Раджаб: Вълнуват ме сериозни текстове, които могат да провокират зрителя, но не бягам от хумора
Театралният актьор и режисьор Зафир Раджаб гостува в родния си град Варна със спектакъла „Племе“, включен в програмата на тазгодишния театрален фестивал. Как започва неговият път в театъра и накъде ще продължи?
Зафир Раджаб е роден през 1989 г. във Варна. Завършва НАТФИЗ в класа на Стефан Данаилов през 2012 г., а след това и режисура. От 2013 г. е в трупата на Народен театър „Иван Вазов“. През 2022 г. получава номинация за „Аскеер“ за изгряваща звезда за режисурата на „Стая за гости“ от Петер Турини на сцената на Театър „Възраждане“. Спектакъла „Племе“ от британската авторка Нина Рейн поставя в Театър „Българска армия“. Спектакълът поставя много въпроси покрай централния персонаж – глухия по рождение син в едно британско семейство над средното интелектуално ниво. Отличава се и със сложна сценография (на Елис Вели), действията наблюдаваме като на кино в отделните стаи на къщата. „Племе“ беше включен в основната българска програма на 32-ия Международен театрален фестивал във Варна и представен от Зафир Раджаб в програма „Шоукейс“.

– Кой запали у Вас интереса към театъра?
– Валентин Митев беше първият човек, който ме срещна с изкуството изобщо. Бях в VIII клас, когато ме заведоха от училище на 2 представления на Варненския драматичен театър – „Марат/Сад“ на Явор Гърдев и „Двубой“ на Костадин Бандутов. И имах късмета да попадна в Младежкия дом в школата на Валентин Митев. Той работеше с огромна страст към изкуството и хората. Има изключително лично отношение към всеки човек, на когото преподава. Той запали у мен любовта ми към театъра. Естественият път беше след като приключа с школата, да кандидатствам в НАТФИЗ, Вальо ме подготви и през 2002 г. кандидатствах. Влязох в класа на Стефан Данаилов. Той пък продължи да изгражда у мен любов към театъра и към изкуството. През 2010 г., когато бях във II курс, Росица Обрешкова ме покани в „Мизантроп“ в Народния театър, това беше първата ми роля на професионална сцена. След това в IV курс Камен Донев ме покани в 2 свои спектакъл, след това играх в „Идиот“ на Деси Шпатова, а малко след като завърших, Явор Гърдев ме покани в „Хамлет“.
– А защо решихте да се занимавате с театър и като режисьор?
– Това, което правех в театър, не ми достигаше като творец, имах нужда да дам повече от себе си на изкуството. В София заедно с Башар Рахал водим младежка театрална школа. Това също го наследих от Вальо. Учениците ни са от 15 до 30-годишни. Покрай тях открих страстта да създавам, усещането е изключително, когато създадеш нещо с хора, които ти вярват. Когато дойде ковид, реших че е крайно време за мен да запиша магистърската програма „Режисура в сценичните изкуства“ на НАТФИЗ, където преподаватели ми бяха Пламен Марков, Явор Гърдев и Петър Кауков. Те пък продължиха да надграждат това, което вече бях получил от Вальо, от Стефан Данаилов, да възпитават в мен професионализъм и да изграждат твореца. Първият ми професионален спектакъл беше „Стая за гости“ в Театър „Възраждане“. Дипломният ми спектакъл също беше там, с класа на Пенко Господинов, но паралелно вече работех по „Племе“ в Театър „Българска армия“.
– Как открихте пиесата „Племе“?
– Засега имам възможност и се надявам така да продължи сам да избирам текстовете си. Започвам работа само, ако вярвам в текста, на който съм се спрял, знам какво искам да направя, как ще се развият нещата и имам подготовка. Тази нужда от независимост, която имах като актьор, мога да я получа само, когато сам избирам пиесите като режисьор. Чета и търся, основно англоезични текстове.

– Кои са темите в „Племе“, които смятате, че и в бъдеще ще търсите в драматургичните текстове?
– В тази пиеса присъстват част от темите, които ме вълнува – за другия човек, този, който е извън тълпата и живее в състояние на несправедливост, която не може да промени. В случая става въпрос за момче, което е глухо, но не това е нещото, което го изолира от света и го превръща в аутсайдер, а най-близките му хора, които го отглеждат във вакуум. Вместо той да се чувства като нормална част от обществото, се случва точно обратното. „Племе“ жанрово е много разнообразна пиеса. Тя е смешна, но едновременно и много тъжна. Може не на всеки да се хареса, защото има черен хумор, крайно и дори вулгарно чувството за хумор, затова има и възрастово ограничение за зрители. Но това е част от начина на говорене на това семейство. Пиесата е написана така, че в нея има много цинизми. Едно академично семейство е развило изключителен циничен код на общуване помежду си заради проблемите, в които живее. Гледайки спектакъла, много хора се припознават. Авторката е вложила общовалидни структури на семейните отношения и ги е превела на литературен език, за да могат те пък да бъдат предадени на сценичен език. Истината е, че ме вълнуват сериозни текстове, които могат да провокират зрителя, но в никакъв случай не бягам от хумора.
– Представихте „Племе“ и в Програма „Шоукейс“…
– Срещата с международните селекционери беше много полезна. За първи път участвах в такъв тип среща и беше вълнуващо. Дори в един обикновен разговор усещаш културните различия и това е нещо много интересно.
– Сега поставяте ли друга пиеса?
– Търся текстове. Имам предложения, но още не съм намерил точния текст. Като актьор ми предстоят репетиции на камерна сцена в Народния театър в пиеса с документален характер с немската режисьорка Катрин Медлер, директор на Театър „Оберхаузен“. Пиесата се казва „Мрак в края на града“, става въпрос за войната в Югославия.
– Не Ви ли изкушава киното?
– От време на време снимам. Имам малко участие във втория сезон на „Клетката“. Миналата година се снимах в „Аферата Пикасо“ на Ян Янев. Имам амбиции и за кино режисура, там също трябва да се намери правилният сценарий, изискват се голяма организация и средства.
– Има ли нещо общо между всички възпитаници на Стефан Данаилов? На какво Ви научи той?
– Имаме такава общност, поддържаме се и се разпознаваме. Мисля, че отличителното е нещо много ценно – големи добряци са всички. Мастера подбираше такива хора. Той е бил през ръцете хора, които се опиваха да постъпват непочтено. Винаги ни казваше: „Където и да отидете, трябва да казвате „Добър ден“ на всеки – от чистачката до директора“. Учеше ни на човешки, морални закони. Имал съм контакт с много ученици на Стефан Данаилов. Лишени са от злоба, от каквато и да е прекалена амбиция, която да е за сметка на някой друг.
– Имате ли любим театрален герой, който искате да изиграете?
– Искам да изиграя нещо смислено, което искрено ме вълнува. Има много такива роли.







