Човекът и далечният хоризонт

Винаги съм обичал морето. Независимо от факта, че съм отрасъл в град Шумен, намиращ се на около стотина км. от Черно море, то винаги ме е привличало. Като дете често ходехме с моите родители до близкия град Варна и аз с часове седях по кейовете на пристанището.

Не ме е ограничавал баща ми в моята самота по брега, но винаги съм чувствал неговия поглед, във всеки един момент. Огромното количество синьо-зелена вода, защото в моето детство тя имаше действително този цвят, странният мирис на водорасли, примесен с този на гниещи по брега растения и мекотели, непрекъснатият бриз, донасящ свежест в детските ми гърди, ме „залепваха“ за брега. Прибавяйки безкрайно различната във всеки момент водна повърхност и периодиката на вълните, угасващи в брега, както и най-вече далечния хоризонт – всичко това ме изпълваше с какви ли не мисли. Какво има зад тази видима линия на сливане между небето и водната повърхност? Как се стига до там и изобщо има ли тя видимо изражение? Кой е зад нея и прочие?

Какво невероятно съдържание има в тези думи „Далечен хоризонт“! За любопитния човек това е неизвестното, непреживяното, бленуваното. За бягащия роб или бедняк е било късче надежда за свобода, за алчния авантюрист или владетел – с цената на всичко да се провери, да се претърси! Далечният хоризонт – той може да означава всичко – мечти, надежда, живот, ад, смърт, всичко! В далечните времена хората са отъждествявали „Далечния хоризонт“ с така нареченото от тях „Море на мрака“ или „Море на Вечните сенки“. При това те са имали пред вид даже, в течение на годините, съвсем постижими за тях места – отначало Гибралтар, водите на Дарданелите и Босфора, моретата на Севера и пр.

Годините минаваха, имах вече обяснение за повечето неща, свързани с морето. Заедно с това растеше и моят интерес към географските открития на човека, осъществени в по-голямата си степен с пътувания по световните морета. Добивах, разбира се, аматъорска представа за видовете плавателни съдове, с които човекът е преодолявал огромните разстояния  в желанието си да проучи, все по надалеч от своя роден край, нашата Земя. Плаванията на Кук, Магелан, Мунк, Кабът, Колумб и прочие изчертаха в по-голяма степен представата ми за човешката дързост в търсенето на нови светове. И така, до един Божи ден, в който, вече като улегнал човек, се натъкнах на едно много кратко съобщение в тогавашен вестник, имам пред вид 70-те години на миналия век, че някакъв норвежец е извършил плаване през Тихия океан на дървен сал! В първия момент нито запомних името на човека, нито, честно казано, повярвах на съоб­щението. Тъй като този смел мореплавател не беше някакъв съветски човек, а това означаваше само бегло съобщение в пресата, без подробности и снимки, така и скоро аз позабравих това събитие. И все пак в моето под съзнание е останало нещо – дървен сал, Тихи океан, „Кон-Тики“ и толкова. Много по-късно, през 1974 г., по време на една моя инженерна командировка в Норвегия за няколко месеца, моето подсъзнание ми напомни за този случай.

Осло – музей „Кон-Тики“                               © Flickr/Maciej Zytniewski

Беше един приятен слънчев съботен ден, студен, но без всякакъв вятър, характерен за зимата в тази прекрасна страна. Реших да посветя този ден на посещение в историческия морски музей на Осло. Той се намира извън централната част, в един разкошен парк. Рейсчето, билетче и ето ме вътре. Захласнах се по всичко – артефакти от преди Новата ера – котви, остатъци от древни лодки, гребла, въжета и всичко, свързано с древното плаване. Очите ми се „разшириха“ от викингските кораби – дракар, кнор и други, реставрирани от норвежците с много обич и респект към техните велики предци. Представях си ги – огромни мъже с мечове, шлемове с рога, кожи по тях, сини, вперени в безкрая очи и почернели от морския вятър лица с множества бръчки. Бяха щастливи, много щастливи часове за мен. Привършвах обиколката си, когато на излизане видях в тревата много скромна табелка със стрелка и надпис „Кон – Tики павилион“. И тогава моето приятелче – подсъзнанието, ми дойде на помощ. Бързо си възстанових всичко от вестника. Не оставаше много време до затварянето на музея, работното им време не е много до късно следобед, защото в тези ширини по това време на годината се стъмнява много рано. Все пак се затичах към въпросния павилион. Това беше не особена голяма сграда, ниска и с малки прозорци. Влязох вътре в единствения салон и щях да получа шок! Пред мен седеше нещо, което не бях виждал, а не бях си и представял! Нещо, което ми спря дъха! Там седеше истинският сал „Кон Тики“, с който норвежкият изследовател и учен антрополог Тур Хейердал заедно със своя екипаж от интелигентни хора беше извършил през 1947 г. пресичане на Тихия океан от западните брегове на Южна Америка до Полинезия. Шокът дойде от малките размери на сала и неговата простота и от множеството засъхнали морски водорасли, спускащи се като лиани от неговите балсови трупи. За пръв път виждах подобно чудо и още тогава ми хрумна през ума, че тези мъже трябва да са били луди, за да плават с подобно нещо. Но колкото повече се заглеждах в неговата конструкция, пропорции на размерите и особено разположените от двете страни вертикални килове, оформени като прави дъски, толкова повече започвах да си представям как този сал, представляващ една условна „коркова тапа“, се носи посредством океанските течения и порива на вятъра в неговото правоъгълно платно. Още тогава си дадох инженерна оценка, че това нещо, ако му издържат свърз­ващите всички негови части въжета, на практика никога не може да потъне. То щеше винаги да изплува! Разбира се, тогава не съм си давал сметка, че в океана има и други врагове освен огромните вълни, вятър и дъжд и пр. Не бях още чувал за най-големия враг на дървените плавателни средства – морския червей Тегеdo Navalis. За него ще стане отново въпрос в понататъшното изложение на тази книга.

Мозъкът ми беше непрекъснато зает с екипажа, с неговите човешки преживявания и най-вече какви би трябвало да бъдат мотивите на тези смели мъже за да осъществят подобна авантюра. Все още не си давах сметка, че това е начин на живот за хора учени, като Тур Хейердал и компания.

Излязох от музея, защото бях много внимателно подканен от едно младо момиче за края на работния ден. На другия ден, неделя, отново бях в този павилион, но вече с моя скицник започнах да скицирам сала, като размерите грубо ги вземах с моята крачка, на която знам каква е дължината. Така след 2-3 часа аз имах почти детайлно оформени скици, когато спонтанно през главата ми мина еретичната мисъл да изработя макет на сала. Тогава последва другата провокация  – „А има ли подобни пътувания преди този „Кон -Тики“? Решението назрявашеи аз си тръгнах от музея с убеде­ността, че бих могъл да посветя част от моя живот, правейки модели на всички чудновати плавателни средства. Тогава не ми и минаваше през ума, че ще стана „свидетел“ на много подобни пътувания, и то вече превърнати в блестящи научни експедиции.

Текстът е откъс от книгата „Човекът и далечният хоризонт“ (издателство  ДУО-В, София, 2011), представена на откриването в София на изложбата с модели на плавателни съдове, изработени от автора.

Автор: Тодор Мечков