Станка Бонева: Имам сродни души, с които си коментираме книги *

Разговор за книгите, литературата, за мотивите да започнеш да пишеш и за достигането до читатели. И за някои щрихи от живота във Варна.

Станка Бонева е родена в Стара Загора. По образование е филолог и философ. Има дългогодишен опит като преподавател. Член е на Българския хайку съюз, на Сдружение на писателите – Варна, на международното движение Poetas del Mundo и други. Автор на книгите: „Оттатък“ (поезия, 2009 г., съвместно с проф. Ангел Ангелов от АМТИИ – Пловдив), „Червилото на Пегас“ (поезия, 2007 г., съвместен сборник с още 6 души), „Засей ми море“ (поезия, 2012). „Mansarde celeste“/„Небесни мансарди“ (двуезична, Букурещ, 2017, прев. Лана Валерия Думитру). Отделни нейни творби (в превод на английски, румънски, френски, японски, испански, сръбски, полски и други езици) присъстват в различни онлайн издания, списания и печатни сборници. Има награди от национални и международни литературни конкурси.

– Къде премина детството Ви? С кои автори и книги порас­нахте? Кое е първото стихотворе­ние, което научихте наизуст?

– Във Варна. Родена съм в Стара Загора, но винаги съм живяла тук, край морето, освен ваканциите и най-ранното детство, когато често бях на „бабин дом“ в Чирпанския край. Велико време на самоотглеждане! С тумба други деца се отгледахме взаимно. Коричките по коленете ми бяха атрибут. Постоянни. Имам истории със смоци, жаби, пиявици, тръни, ядене на неизмити плодове, на случайно намерени сурови гъби (добре, че се оказаха ядливи), катерене по неподходящи за целта скали, настъпване на пчели с боси крака, тайно яздене на магаре; на загубване, за да видя какво има зад хълма… – явно децата са по-безстрашни от възрастните и явно съм имала ангел-хранител. Или е било инициация? Затова не съм съгласна с тенденцията да се налага цензура на страшните моменти и на някои ужасни герои в приказките. Те са най-интересната част за едно дете. Много по-коления са израснали с тях. Да не говорим пък за страховитите древни митове (например как Кронос изял децата си). За мен е вид компенсаторен механизъм: страшното да е в четивата и устните предания, вместо в живота. Бъркането на фикция с реалност свършва с детството. Ако продължи след тази възраст, значи, човекът си е увреден по начало. Не вярвам да е от книгите. В детството ми нямаше само белѝ. Участвала съм в розобер (където закарваха в много ранни зори берачите с камиони с открита каросерия), садене на борчета край близкия язовир (за което с други деца дори получихме пари, но бабите веднага ги прибраха, за да ги дадат на родителите ни), косене на лавандула, копаене на царевица и дори в гасене на пожар в нивите. Всичко това – като дете. Антиби­отиците ми бяха непознати, не са ми давали такива, най-много си­роп за кашлица. Научих се да чета, преди да тръгна на училище. Първата ми книга беше „Снежната кралица и други приказки“ на Ханс Кристи­ан Андерсен. Лакомо четях всич­ко, което ми попадне от бащи­ната, съседските и роднинските библиотеки и тази на читалище „Асен Златаров“. Предпочита­нията ми бяха приключенските книги, морските пътешествия и малките книжки към списание „Космос“. После се пристрастих към антиутопичните. Не помня кое беше първото стихотворение, но знам, че е било от Ботев. Татко искаше да знам почти всичките му творби наизуст. Периодично ме изпитваше, нямаше мърдане. После дойде Яворов, „Градушка“ ми беше любимо. Декламирах го с театрални ефекти.

– Книги с каква тематика и стил на писане предпочитате да четете? Имате ли любими автори, към които се връщате винаги?

– Любимите ми автори са много. Мога да чета всичко, стига да ме завладее. Обичам да препрочитам например Алеко Константинов, испаноезичните поети и прозаици. Напоследък все по-често проявявам интерес към балканската литература и към мемоари.

– Кога за първи път посегна­хте към писането и в какъв жанр? По принцип как избирате жанра, в който се чувствате най-уютно – поезия, проза, сатира или друго?

– Прописах доста късно – на 43-годишна възраст. Първото ми стихотворение само̀ се появи в мозъка ми. Вината е на несъвършената ми муза, защото нямам гласове в главата, слава Богу! Пътувах с влак и си го повтарях наум, докато сляза; нямах лист. Купих си вестник, върху който го записах, при това със съкращения, напр. „Лудн. ледн., стряск. пропасти“ и т.н. Всъщност имам някакъв опит и отпреди това, но „писане“ е силно казано. В ученическите ми години, когато другите пишеха любовна поезия, аз пишех кратки фейлетони и шеговити четиристишия, подобни на частушки, с които се забавлявах, после изхвърлях. Веднъж се престраших да предложа за училищния стенвестник хумореска против униформите: еднаквите и повсеместни, и тъжни и потискащи престилки, която, разбира се, никой не публикува. Но разсмя доста от онези съученици, на които я прочетох. В този смисъл имах своите „15 минути слава“. И досега ми е най-драго да пиша хумористични творби в проза, но ми се случва много рядко. Пък и не се сещам какво да ги правя после. Повечето ми неща са стихотворения и са кахърни.

– Чувствате ли се съпричас­тен към определен литературен кръг, в който имате своите съ­мишленици и сродни души?

– Нямам такъв кръг, но имам сродни души, с които си коментираме книги. Най-хубавото е, че това не се случва в социалните мрежи, а на живи срещи, в компа­ния, понякога в телефонен разго­вор. С чат не става.

– Смятате ли, че варнен­ските литературни творци са популяризирани достатъчно? Какво трябва да се промени според Вас? Какво бихте препоръчали? (Например субсидиране на мест­ните издателства за мотивиране­то им да издават и популяризират варненски автори? Представянето на повече варненци на Алея на книгата? Превеждането им на чужди езици? Или друго?)

– Никак не са популяризи­рани. Толкова съм разочарована от отношението на отговорните за положението културни институции към местната литература, че дори не ми се коментира. Едва ли комисиите за финансиране на книги на регионално и национал­но ниво четат книгите, за които отговарят с подписа си. Веро­ятно четат само препоръките за тях. Което е тъжно. Не е толкова трудно да попрелистиш книгата, евентуално ръкописа, ако нямаш нужното време за повече, да про­четеш откъси, преди да се под­писваш. Да, субсидии за издаване и превеждане на варненски писате­ли би било добро начало, стига те да не са за едни и същи хора. Ще стане непоносимо скучно.

Откъс от интервю (литературна анкета), публикувано във вестник КИЛ, брой 3, септември 2025.

* Заглавието е на Градското списание