София Димова: Най-важното е да се чувстваш на мястото си в самия себе си
От Варна до Грьонинген, обратно до Варна и с поглед към света – така изглежда артистичният път на София Димова. Къде тя вижда своето място в изкуството и в родния си град Варна?
София Димова е родена през 1996 г. във Варна. Завършва специалност „Изящни изкуства“ в Академия Минерва в Грьонинген, Нидерландия. Мултидисциплинарен артист, който чрез работата си разглежда теми като принадлежност, преходност, памет, близост и отчуждение. Фокусът е върху формирането и трансформацията на идентичността, както и върху следите, които човешкото присъствие оставя в обекти, пространства и върху културните, социалните и дигиталните структури. През 2026 г. е сред номинираните автори за Наградата за съвременно изкуство БАЗА. На някои е позната и като артистичен координатор на фестивала за съвременно изкуство „Буна“. В началото на ноември София Димова заминава на творческа резиденция в Берлин със спечелената стипендия „Полет към звездите“. Там 27 ноември ѝ предстои изложба.
– В коя част на Варна израснахте? Какви са най-ярките спомени от Вашето детство?
– Аз съм трето поколение варненка. Най-ярките ми спомени са изложбите. Дядо ми е архитект, сестра му Кина Петрова е художничка, нейният съпруг Альоша Кафеджийски е скулптор. Израснала съм покрай тях и техните ателиета и точно това са ми най-ярките спомени от малка. Имаше толкова живот, хората се събираха, беше като едно общество. Споменът ми за всичко това е като че ли всеки един ден, в който сме ходили на откриване на изложба, е бил слънчев ден.
– Кои галерии най-често посещавахте с тях?
– Галерия 8, тъй като леля Кина е имала там представяния, ходила съм и на представяния на чичо. Ходила съм и в галерията, която беше на мястото на хотел „Графит“, дори си спомням, че там имаше две колони, между които имаше разстояние и аз непрекъснато минавах през тях. Това беше моето занимание, освен да гледам изкуството. Дядо ми Стефан Петров беше главен архитект на Института по корабостроене, той също винаги е имал много специфично отношение към изкуството и до последно ме насърчаваше да творя. Може би той ми беше най-големият фен и винаги ме е подкрепял.
– Той ли Ви предаде първите уроци по рисуване?
– Първите ми уроци бяха няколко пъти при Альоша Кафеджийски. От малка бях заявила, че ще стана художница, не художничка, като леля Кина. С течение на времето сякаш забравих това. Когато влязох в гимназията, в СУЕО „А.С. Пушкин“ – преди това учих в ОУ „Св. св. „Кирил и Методий“, учителката ни по изобразително изкуство беше госпожа Людмила Иванова, изключително строга, гледаше на изобразителното изкуство все едно, че трябва да учиш по физика. Още в първия ни час по изобразително изкуство всички бяхме скъсани, само един човек знаеше как да рисува перспектива. След това аз се записах в специализираната паралелка. Като че ли благодарение на Людмила Иванова осъзнах, че това винаги ми е било в душата. Завърнах се към детския си спомен, че искам да стана художничка.
Откъс от интервю от поредицата „Нарисувай ми града“ с художници, родени и израснали във Варна. Цялото интервю ще бъде публикувано в тематично електронно издание. Поредицата се реализира с подкрепата на Фонд „Култура“ на Община Варна.
