На сватба в галерия, заедно с оркестъра
Пищна сватба, представена с произведения в различни жанрове на визуалните изкуства, представлява изложбата на Мариела Димитрова – Мара, Боян Говедарски – Бобо и Миряна Генчева в Галерия Le Papillon. Къде започва и свършва кичът и какво е предизвикателството за един артист да работи по тази тема разказва Мариела Димитрова.
„Сватба“ е вторият съвместен проект на тримата автори след „Небивалици“. Картини, обекти от различни материали, метални скулптури създават нещо като сценографски проект на една сватба, която доста напомня на балканските традиции с известна доза чувство за хумор. Към тандема Мариела Димитрова/Боян Говедарски със своите 4 тематични кукли (на сватбари, девойки, които правят супа, булка и на тема „Годеж“) се присъединява Миряна Генчева. Докато ги закичат с кърпичка в галерията, посетителите са провокирани да се замислят какво всъщност е кич.
Изложбата „Сватба“ може да се види във Варна до 17 ноември 2021.
– Как се роди идеята за тази изложба?
– Искахме да направим изложба, а с галерията работим много добре. Подготовката на една изложба на нас ни отнема една година. Ние не работим бързо. Чудехме се каква да е темата. Тогава се сетих за годежен пръстен, който Боян беше направил. В изложбата той е превърнат в обект. Може да стои отгоре върху кутията, както и в затворената кутия. Така се роди идеята за сватба. Това предразполага към кич. А аз много обичам кича. Оказа се, че голяма част от хората също обичат кича, но не го разпознават като такъв.
Пръстен © Боян Говедарски
– Може би те не биха го нарекли кич?
– Зависи. Ние и тримата можем да го разпознаем, радваме му се и го експлоатираме по този начин. Това е така нареченият kitsch volontaire. Сватбата е безкрайно благодатна тема да включиш и сериозно изкуство, и кич, знаейки, че самата сватбарска институция е кич, както и абитуриентски балове, изпращане на войници, това е еманация на кича на битово ниво. Това е първото представяне на този спектакъл, като изключим няколко отделни обекта, които да част от макабрената част. Куклите на Миряна са много жизнерадостни, докато работите на Боян са мрачни (смее се). Букетът е толкова тежък, че можеш да убиеш с него някого. Лампата се казва „Най-малката клетка на обществото“ и е цялата в решетки, освен там, където се показват младоженците. А пръстена нахлузиш ли го веднъж, тежи от сутрин до вечер. Всъщност при нас, както и при Миряна, не е така, ние сме в щастливи връзки, но знаем, че има и друго. Когато човек знае това, внимава. И тук-там в изложбата бди по някой ангел, има и един пиян. Има смесен етнически оркестър.
– Защо толкова Ви е интересна темата за кича?
– За мен кичът винаги е бил извор на вдъхновение. Хората си представят първо креватната живопис. Първите такива легла, които видях, бяха в Трябва, произведени в Белгия. С времето установих, че царете на кича са белгийците от една страна, швейцарците от друга. Големият кич се разразява през епохата на рококо, когато занаятчии започват да се опитват да вкарват високо изкуство в занаятчийските произведения. Къде точно декоративното изкуство се превръща в кич? В съвременните работи от този тип авторите съчетават чувство за естетика с чувство за хумор. Те винаги попадат в раздела кич, но аз не съм убедена, че е така.
„Оркестър“ © Мариела Димитрова-Мара
– Възможно ли е цялата изложба да се превърне в сценография за спектакъл?
– Да, има сценографски момент. Питали са ме често дали не съм сценограф, а аз съм завършила графика в Куба, но не съм се занимавала с това скъпо и опасно занимание, както се оказа. Работиш с химикали, които са вредни. Затова се насочих към бои, към всякакви предмети, на които вдъхвам нов живот – аз не обичам да изхвърлям. В изложбата има стара врата от гардероб. Младоженецът е направен от покривните дъски на съседската къща, която като я събаряха, ние прибрахме всичко, което можахме. Това беше къща, в която са живели снахата и синът на Христо Калфов, който е бил председател на Народното събрание от 1941 до 1944 г., след това убит. Един съсед събра униформите му, служебната му кореспонденция, книги. Аз успях да събера и всички семейни снимки. В изложбата съм използвала и други неща, които съм намерила – рамки, масичка за телефон.
– Често ли превръщате в изкуство намерени материали и обекти?
– Оказва се, че се затрупваме с вещи. В други изложби сме използвали черчевета и врати. Цялата ни къща е пълна с вещи, които си чакат реда. Други купуваме от вторични суровини, например ръждиво желязо, защото с ново желязо не може да стане всичко. Часовникът в изложбата е от много старо и ръждясало желязо.
„Булка“ © Миряна Генчева
– Има ли още нещо, което още може да се добави в целия проект, наречен „Сватба“?
– Може би липсва една желязна торта. Напечатахме пари, емисия 1974 г., по 5, 10, и 20 лв. Моите деца ме попитаха защо на всички банкноти има едни и същ чичко, ние сме им обяснявали кой е Георги Димитров. Спомням си сватби, на които булките бяха закичени с гердани от пари. Закичването с кърпички на посетителите също е част от изложбата.
Снимка: Мариела Димитрова (вляво), Боян Говедарски и Миряна Генчева © Галерия Le Papillon
