Сабина Маринова-Тео

Сабина Маринова-Тео е родена в Хасково. Първите си разкази, оценени от критиката като „талантливи и оригинални“, публикува на 17 години. Оттогава датират и първите й журналистически материали. Завършила е руска филология в ПУ „П. Хилендарски“. Работи като журналист. Говори руски, английски и гръцки език.

Авторка е на романите „Лятото на вампирите”, „Синове на сенките” и „По следите на здрача“, които предстои да бъдат издадени, както и на сборника с разкази „Бягащи от светлината“. Привлича я всичко необичайно, но най-вече неизследваните човешки възможности и дълбочината на човешката психика. Една от страстите на Сабина Маринова са вампирите, на изследванията на които посвещава много време. Написала е стотици статии на социална, медицинска и културна тематика; интервюирала е десетки български и чуждестранни имена в областта на медицината, литературата, изобразителното изкуство, киното, музиката и други. През 2004 г. основава първия по рода си в България онлайн клуб „Вампири“. Участвала е като официален гост в литературни конвенции и четения като Utopiales, Fantasticon, The Lab и др. Печелила е отличия в България и чужбина. Публикува в България, Гърция, Дания, Франция, Швеция, Канада и др.

 

Последната Принцеса и Звяра

Тази история се случи сравнително скоро – не прекалено отдавна, но не и през този век, което според мен не е важно. Важното е, че един ден последната останала Принцеса срещна в градината на разкошния си кристален дорец последния останал Звяр. И както повеляваше приказката, се влюби в него.

Не беше влюбване от пръв поглед, защото Принцесата въобще не го видя, а само подскочи в бялата си атлазена рокля, забелязвайки влажния блясък на сините му очи сред гъсталака от розови японски рози.

– Кой си ти? – рече тя.

– Аз съм Звяра – рече Звяра. – А ти си красива. Трябва да се влюбиш мен.

Като всяка жена, при думите му Принцесата примижа от удоволствие, но пак като всяка жена тръсна къдрици и го изгледа студено:

– Защо да го правя?

– Защото в приказките винаги става така.

– Крайно време е да бъдат променени – отсече Принцесата.

– Но аз съм добър – рече Звяра.

Тя се замисли.

– Да, струва ми се, че заради това заслужаваш да те обичам…

– И с мене никога няма да ти бъде скучно. Зная по малко от науки на света, мога да пея, свиря и композирам, по душа съм поет и мечтател, обичам да пиша романи и да изобретявам разни неща. Разбирам се с животните, дори цветята ме обичат.

– О, да… – още по-замислено каза Принцесата. – Струва ми се, че наистина съм влюбена в теб. Но… това е опасно. Може да ме заболи.

– Ще съм ти верен до гроб! – пламенно я увери Звяра.

– А ще ми четеш ли приказки, преди да заспя?

– Разбира се!

– Ще изоставиш всичките си амбиции, за да се посветиш изцяло на мен?

– Веднага! – отсече Звяра, а сините му очи блеснаха сред японските рози с такъв плам, че на Принцесата й омекнаха коленете.

– Да вървим тогава – рече тя и Звяра се показа иззад храстите. Вървеше, внимателно отмествайки клоните, така че да не нарани нито едно от прекрасните им зелени листенца. Големите му лапи изглеждаха учудващо меки и нежни и Принцесата със смайване забеляза, че дори ги харесва.

„Все пак, каза си тя, – най-важното е да бъдеш обичан. О, аз наистина мисля, че съм влюбена в този Звяр, напук на всички лигави принцове, които точат слюнки пред вратите на двореца ми”.

И тя завинаги обърна гръб на миналото.

Миг преди да излязат от пределите на царството й, тя прошепна:

– Къде се намира дворецът, в който живееш?

– О – притеснено се усмихна Звяра и отмести поглед към хоризонта, – аз не живея в дворец.

– Как така?! – извика Принцесата.

– Ами да – натъжено рече той. – Отдавна вече нямам такъв.

– Нито пари?!

– Нито пари.

А Принцесата се взря в лицето му и онемяла от изненада забеляза, че чертите на Звяр далеч не са така симпатични, колкото й се бяха сторили в началото. Дори лапите му, с които толкова бе внимавал да не нарани листенцата на розовите храсти, сега й се сториха груби и тежки.

– Сбогом! – каза тя.

– Сбогом! – тихо рече Звяра, а сините му като здрача над златистия пясък в пустинята очи се наляха със сълзи. – Сега не ми остава нищо друго, освен да поема към залеза.

– Залезът може да бъде красив – рече тя, като не намери какво друго да каже.

– Да – съгласи се Звяра.

– Отивам си! – каза Принцесата.

И този път наистина си отиде. Отиде си и никога повече не се върна.

Защото имаше да върши много по-важни неща от това, да обича едно чудовище, което освен с ум и добро сърце нямаше с какво да се похвали.

А Звяра?

Е, той просто потъна в залеза. Дори аз повече никога не успях да го видя.

Просто… продължих да го чакам.

© Сабина Маринова

Автор: Градското списание