„Рай“ от Радослав Гизгинджиев

Дебютният роман на Радослав Гизгинджиев (роден през 1986 г.) „Рай“ вече имаше своите срещи с читатели в Пловдив, Велико Търново, Бургас и Варна, предстоят и нови. Представянето на книгата навсякъде е съпътствано от инсталацията „Страници от Рая“ – откъси от книгата, поднесени извън литературния контекст.

Самият автор определя романа си като проект в непрекъснато развитие, който един ден може да се превърне дори и във филм.

Радослав Гизгинджиев е завършил кинорежисура в класа на Дочо Боджаков, учи славянска филология във Великотърновския университет. Работи по множество визуални проекти – сесии, инсталации, музикални клипове, експериментални продукции и филми. Първият му игрален филм е „Изпуснати думи“ по мотиви от разказа на Елин Пелин „Изпусната дума“, с участието на Койна Русева и Георги Вачев. Псевдонимът на автора е Hemiceratoides Hieroglyphica.

Във Варна романът „Рай“ бе представен в Арт „На Тъмно“ Зона.

РАЙ

„Има дни, в които една прегръдка може да спаси няколко живота…“

5:40 ч., 11 август, 2013

Тя имаше нужда да бъде прегърната. Блясъкът в очите ? гаснеше с всеки изминал час. Нейното търсене бе стигнало предела. Изпитваше жажда, която да спаси душата ?. От дни не беше поглеждала Слънцето. Душата ? се изпаряваше малко по малко; напускаше тялото ?; напускаше сърцето и очите ?. Колко ли болка бе преминала през нея, за да се случи…

Нейното име бе Кристина.

Тя бе седнала на покрива на висока сграда. Държеше запалена цигара. Тялото ? се бе свило и приличаше на крехка птица от друго измерение, която бе дошла в един по-тъжен и самотен свят. Слънцето започна да пронизва въздуха и лъчите му пропълзяваха по улиците на целия събуждащ се град. Небето бе като картина на страстен и млад художник-размазана болка и любов-лилави и червени вълни бяха замръзнали в небесата. Създаде в нея усещане, че всичко под краката ? е дъно на река. Тази река бе изгубеният ? живот-с друга плътност-плътност, която вече ? се струваше прекалено чужда, за да остане в нея.

Пръстите ? се отпуснаха и изгасналата цигара падна на земята. Кристина, без да усети, се бе изправила и бе стигнала до ръба. Силен вятър се пръсна в начупените ? коси, в синята ? риза и отнасяше живота ?… Но не успя да навлажни празните ? очи. Макар че горяха отвътре, те ставаха все по-безжизнени. Хората се бяха събудили и бяха тръгнали на работа. Животът продължаваше.

Все по-уморено продължаваше.

Тя ги погледна от ръба на деветнадесетия етаж. От много време, чак сега, в очите ? се запали искра, но точно тази искра искаше да сложи край на живота ?.

5:42 ч., 11 август, 2013

Той винаги ставаше късно и много трудно. Събуждането всеки път бе усилие за него, но този път внезапно отвори очи. Студени капки пот пълзяха по лицето му. Сивите му очи бяха по-пронизващи от всякога и по-чужди за хората, откогато и да било. Дишаше неравномерно и трудно. Беше сънувал, че лети над града с бясна скорост.

Той имаше нужда да бъде изслушан. Изпитваше тази нужда от седмици. Блясъкът в очите му ставаше все по-искрящ с всеки изминал ден.

Когато гледаше, сякаш се препълваше. Изпитваше нужда да крещи и пише-нужда, която да спаси душата му. От месеци гледаше циклите на Луната. Гледаше и Слънцето – директно, с широко отворени очи, но те винаги се насълзяваха, винаги не можеше да се потопи в него.

Душата му не се побираше вече в тялото.

Колко ли много беше изпитала? Колко ли много беше събрала?

Неговото име беше Калоян.

Слънцето започна да събужда града. Хората бяха тръгнали на работа. Той ги усещаше по звуците от входа. От много време очите му не изглеждаха така, както сега… Сълзяха, а винаги бяха толкова студени, толкова празни.

Той падна от леглото. Eдва дишаше. Капки пот и сълзи капеха по ръцете му. Силен стон на болка се процеди от гърлото му. Добра се, лазейки, до бюрото и разпиля моливите от кутията. Болезнени спазми преминаваха по тялото му. Хвана един молив с треперещи ръце и едва се изправи. Подпря свитото си от болка тяло на стената и започна да пише върху нея.

 

„Тя имаше нужда да бъде прегърната. Блясъкът в очите ? гаснеше с всеки изминал час. Нейното търсене бе стигнало предела. Изпитваше жажда, която да спаси душата ?“.

 

Слънчев лъч прониза въздуха в стаята и достигна до размазания графит по стената. Графитът пламна.

Зениците на Калоян се разшириха и пространството между думите се превърна в Бездна, на чийто ръб стоеше Кристина.

Слънчевите лъчи докоснаха кафявите очи на Кристина и те се счупиха от самота-заприличаха на очите на дете, което бе безвъзвратно изгубено. Кристина не усети кога, но от тях започнаха, като от восък на свещ, да се стичат сълзи.

Истинските сълзи са горещи и винаги падат незабелязано. Те не болят, но всичко друго боли.

Тя пое дълбоко въздух, сякаш не успяваше да диша. Прехапа устни и лицето ? се изкриви в гримаса на ужасно страдание. Виждаше, че под нея лети някаква птица. Очите ? изразяваха болка, която не можа да побере в сърцето си…

Като очите на Калоян, който продължаваше да пише по стената.  Графитът от молива вече бе строшен и не оставяше никакви следи. Погледът му бе като на птица-студен. Непозната страст бе легнала в зениците му. Присви очи и нечовешки вик се освободи от гърлото му. Облегна се на стената. Изпусна молива и бавно се обърна към искрящия прозорец, виждаше се само силует на някаква птица, която се въртеше във въздуха.

Крилете ? преминаха в ръце – Кристина бе разтворила своите, после отпусна китките и раменете си. И затаи дъх.

Калоян разбра, че няма сили да вдиша-усети изтръпнало тялото си. Дъхът му се превърна в полъх на вятъра, който се освободи във въздуха и развя листовете от бюрото му.

Кристина вдигна едното си стъпало, готова да направи крачка напред.

Калоян се взря в падащия лист. Времето се разтегна. Въздухът заприлича на кристално чиста вода, в която се носеха листовете.

И изведнъж…

Спряха… Замръзнаха във въздуха.

Замръзнаха завинаги в очите му.

             „Дали бяха родени за този живот?“

 

НАЧАЛОТО

3 август

(няколко дни по-рано)

Хората се делят на три вида. Едните са тези, които много рядко поглеждат към небето, и то когато има залез или изгрев. Или някой им каже, че облаците са прекрасни. Това са хората, които винаги бързат. При тях времето е ценно. Времето контролира динамиката им. Живеят с различна скорост от другите. Те обикновено нито са в групата на щастливите, нито в групата на нещастните, защото нямат време да мислят за това. Те са заети с опитите си да пренареждат живота.

Втората група са тези, които поглеждат често небето-това са хората, които боравят с времето. Скоростта, с която протича то при тях, зависи от значението на онова, към което са се насочили. Преобладаващо те са щастливи.

Третата група хора са тези, които се втренчват в небето. Потъват в него и могат да го гледат с часове. Тези хора се взират във времето, то често им се губи, голяма част от тях закъсняват, много подраняват или правят нещата с време, което усещат, а не което е обозначено. Те долавят, че то е невидимият пулс на света, съзнават неговата многоликост. Те знаят, че светът съвместява различни честоти на време. Някои от тях го разбират, а други – не съвсем, но това няма значение за тях.

Те просто обичат да гледат небето.

© Радослав Гизгинджиев, „РАЙ“

Автор: