„Пътуване под дърветата“ от Яна Янкова

Важно ли е да узнаем рано или късно какво точно търсим в живота си? Какво променят хората, които срещаме по пътя си? Защо се страхуваме и как можем да се изправим пред страховете си? И защо понякога предпочитаме да се скрием или да избягаме? На тези въпроси търси отговори в дебютната си книга „Пътуване под дърветата“ Яна Янкова.  

В тази фентъзи история главната героиня тръгва на пътешествие в Страната под дърветата, където, както се случва в приказките, тя трябва да преодолее различни изпитания и да научи много важни неща, като това, че човек не се ражда с душа, а трябва да я „добие, сътвори и развие“ или че няма смисъл да влагаш сърцето си там, където няма място за него. И най-вече за да резбере, че всичко в живота замиси от самите нас.

Премиерата на книгата предстои във Варна.

Малини и кръв

Вървим по някакъв хълм – долу под дърветата. Меката трева отстъпва място на камъчета, затоплени от следобедното слънце. Ниски храсти с малини от двете страни на пътеката не ни позволяват да свърнем в страни.

Стара жена с плетена кошница бере малини.

Горан избързва леко нервно напред. Аз обаче се усмихвам на старата жена. Тя ме поглежда. И нейните очи са прозрачно сини.

– Как се казваш? – пита ме.

Отговарям й.

Тя ме оглежда добре. Нито е недоволна, нито обратното.

– Искаш ли малини, мъничка?

– Да – казвам. Много обичам малини.

– Ето, тук съм събрала цяла кошница – тя ми подава целия куп – хапни си!

– Приличат на капки кръв – казвам.

– Едри капки! – казва някой, когото не виждам.

Оглеждам се. Никой не е около мен.

– Не бой се! – казва старата жена. Това е никой.

– Но защо го чувам? – питам.

– Ами… Аз съм виновна.

– Ти?

– Аз толкова дълго бях сама, че си измислих въображаем приятел. Той е единственият ми.

– Защо го чувам и аз? – питам.

– Тук си отскоро, нали?

– Съвсем отскоро.

– Затова не знаеш. Аз си го измислих отдавна, но не можех да го чувам там, където бях. Затова дойдох тук, под дърветата. Където всичко неистинско става истинско.

– Почти истинско – казва същият глас отново.

– Защото го няма – тъжен е. Затова и бера малини постоянно. Напомнят ми капки кръв.

– Едри капки – казва гласът.

– Каквато той няма.

– Феите казаха, че ако събере достатъчно ще е достатъчно, за да живея- казва гласът.

– Не разбрах – казвам аз – наистина не разбрах. Малините не се превръщат в кръв.

– Наистина си отскоро тук – казва старата жена – и въображаем приятел не става истински, но тук…

– Но той не е истински – поправям я аз.

– Истински е – казва жената – само че няма кръв.

– Нужно е повече от кръв, за да си човек.

– Не. Само кръв – намесва се гласът – така казват феите.

– Тогава не искам малини – засрамвам се – те са твоята плът и кръв.

– Ти си щедра – казва гласът.

– Да ти помогна ли да ги събереш по-бързо? – питам.

– Не можеш – казва гласът – тя е виновна, задето ме създаде, тя трябва да се погрижи и за останалото. Това е правилото на феите.

– Те са жестоки – казвам.

– Не, тя е жестока, че ме е измислила. Сега съм наказан заради нея. Имам всичко – мисъл, сърце, лице, но нямам кръв. Човек не може така да си измисля. Няма това право!!!

– Бях много самотна – разплаква се старата жена – сега цял живот ще събирам малини.

Тръгвам си, защото не мога да й кажа нищо. После се спирам и се обръщам към нея.

– Струва ли си? – питам.

– Понякога си мисля, че да – тя не ми изглежда особено сигурна.

Червените малини сега ми приличат на море от кръв. Не мисля, че някога пак ще опитам тези плодове. Все едно ще е да крада нечий живот. Човек никога не знае къде някой за някого събира малини в безбрежно поле от ниски храсти.

Настигам Горан. Изглежда ми недоволен.

– Твърде си доверчива. Стана ти жал за старата жена.

– Стана ми – признавам.

– Защото не знаеш.

– Не зная кое?

– Всяка нощ, щом той заспи, тя изяжда всички малини. Лъже го, че феите ги вземат и сутрин започва да бере наново.

– Но защо??

– Не се ли сещащ?

– Не – казвам.

– Погледни я – тя е толкова стара. А той е създаден млад и красив. Ако има плът и кръв – млада кръв – щом стан истински, ще я напусне веднага. Ще се махне от нея завинаги и тя никога няма да го види или чуе вече. А така той е само за нея. Тя му е единствена. Всеки иска да е единствен за някого. Затова той никога няма да стане истински. Скоро тя ще умре и той ще умре с нея. Тя го е създала и тя ще го убие. Това е. Толкова е просто. Не мога да повярвам, че не се сети. Дори ти стана мъчно за нея.

– Дори ми стана мъчно за нея – повтарям.

***

Никога не съм попадала на място с толкова тиха нощ. Вятърът е заспал сред клоните, някъде при феите, под лъщукавите им криле. Реката отново се появява покрай пътя ни, но тук е толкова тиха, от другата страна на хълма, сякаш след като е преминала някъде дълбоко през недрата му е излязла променена, по-друга, по-спокойна, не плаха, напротив, сигурна, че това е пътят и че за никъде не трябва да бърза, и че няма верни и грешни решения, а изборът е винаги само един. И тя вече го е направила.  

Сещам се за моя избор и в тази тиха нощ се чувствам добре. Уютно е тук, под дърветата. В стария ми живот нещата бяха винаги толкова сложни. Всъщност – не. Аз самата ги правех сложни. Влагах сърце, където няма място за него. Хабях го напразно. Винаги бързаща, винаги обещала сто хиляди неща, винаги всичко недовършено, светещо като сигнална лампа в ума ми. Позволявах оценките на хората, случайно сблъскали се в живота ми, да влияят върху сърцето ми. Огромната ми грешка. Всичко в близост до сърцето би трябвало да е запазена територия. За онези, които обичаме. Които са важни по най-истинския начин.

За онези, които изоставих. Сърцето ми е вече от лед, щом го направих – щом ги оставих сами в далечината на спомените, които тук ще замлъкнат завинаги.

Но засега – едно по едно.

Горан сочи заслон под дърветата и двамата се отправяме натам. Казва ми да спя, а той ще внимава за феите. Така и правя. Реката е толкова тиха. Безумно. Все едно я няма в тази призрачна нощ. Все едно и мен ме няма тук. Заспивам. Сънят е кратък и не носи нищо. Не носи утеха, напътствие, сънища. Отварям очи.   

© Яна Янкова

Автор: