Патрик Дюпон за балетното изкуство и конкурса във Варна

Балетист от световна величина, Патрик Дюпон е гост на 28-ия Международен балетен конкурс във Варна. Кариерата му започва да се развива стремглаво нагоре, след като печели награда във Варна, за да достигне до поста директор на балетната трупа на Парижката опера.

Патрик Дюпон е роден през 1959 г. в Париж. През 1976 г., на 8-ия Международен балетен конкурс във Варна, печели златен медал. През 1988 г. става директор на балетната трупа в Нанси. От 1990 до 1995 г. е директор на балетната трупа на Парижката опера.

За Международния балетен конкурс във Варна

Варна означава много за мен, защото буквално дни, седмици след Варна вече танцувах в САЩ с Михаил Баришников, Наталия Макарова, Мая Плисецкая, танцувах с най-големите. Затова съм благодарен не само на вас, не само за възможността да танцувам в този театър (Летния театър, бел. ред.), а заради това, което разбрах на сцената във Варна – че тя е нещо, което човек може да докосне, нещо, което е живо. На сцената усетих много любов, което ми даде сила и увереност и ми показа, че това, за което мечтаех като 7-годишен наистина се е сбъднало. Всичко това стана реалност във Варна. Освен златния медал и специалната награда, която получих, това, което ме трогна тук, бяха срещите с други изпълнители, с педагози, с хора, с които обменяхме идеи. Това откри широк хоризонт пред мен. Тези срещи за мен бяха най-важното. Може би това не са звездите днес, но те винаги си остават звезди, които нося вътре в сърцето си. Сега имам възможността да споделям живота си с една прекрасна жена, Лейла Да Роша, която ми разкри какво е най-важното в живота ми, а то е творчеството, възможността да се разнася посланието за мир и то да достига до различни хора. Това е лична история, която ще опишем в книга, в момента работим по нея. В живота има много важни неща, има и чудеса, които понякога се случват, но те са възможни само тогава, когато са създадени от хората. Дължим много на един такъв човек, Емил Димитров, човека, който създаде този конкурс. Винаги ще си спомням как той ме посрещна на летището в София и само с поглед ми каза много неща. Аз пристигнах с много багаж, но в цялата суматоха разбрах от погледа му колко важно е за нас да бъдат положени грижи, за да бъдем показани на света, да кажем: „Ние сме живи, ние работим“, защото всеки диамант има нужда от едно място, където да свети. И ние блестяхме тук като диаманти. Колкото и скромен да  е човек, той трябва да си даде сметка, че у него има нещо изключително и че именно тази изключителност у всеки от нас има възможност да се прояви тук. Благодарение на г-н Димитров имахме възможността да го направим. Той създаде този конкурс не, за да се състезаваме в лошия смисъл на думата, а за да изпъкнем, за да се възвисим и всеки от нас да покаже онова, на което е способен.

За избора си да стане балетист и кариерата си

Като малък изпитвах много силни емоции – любов, гняв, радост, преди всичко радост и не можех да ги изразя. Често пъти плачех, защото бях разстроен или разговарях с птиците, с животните, с дърветата, бях истински кошмар за майка ми, но баба ми ми каза, че всички тези емоции могат да бъдат изразени чрез танца. В събота вечер тя ходеше на танци с дядо ми и казваше, че без думи си казват колко се обичат. Както при всички деца опитахме с футбола и с джудо. Един ден, малко като във филм, ние се занимавахме с джудо, а в коридора момиченцата се занимавах с балет по музика на Шопен, изпълнение на Артур Рубинщайн. Отидох за да видя с какво се занимават момичетата и попитах дали ми е позволено и на мен да опитам. Учителката ми каза да изтанцувам нещо. Не знам какво съм танцувах, но го направих с цялата си душа и почувствах огромно облекчение, че тези емоции намериха своя израз. Когато приключих, видях, че всички имат сълзи в очите си, но това не бяха сълзи от скръб, а от радост. Тогава си казах, че искам да се занимавам с това. По време на кариерата си научих, че Вселената е създадена по великолепен начин. Четиридесет години мисля по този въпрос – за това колко е самотна е звездата, колко самотен е победителят, колко самотен е неговият път и колко трудно е човек да бъде звезда. Това е послание до всички вас, най-вече към младите изпълнители – никога няма да сте сами, макар че понякога се налага да се качите на самолета, да оставите у дома преподавателите, приятелите и семейството си. Макар и да се чувствате сами, не сте сами, защото винаги има на кого да дадете своята любов и това е красотата на изкуството, защото то ни дава тази възможност. Може би някой ден ще срещнете хореографа, който ще разбере колко сте самотни и ще създаде онова, което ще даде възможност на света да разбере как се чувствате. Именно това е вашата сила, да споделяте с целия свят вашия вътрешен душевен мир. Задължение на твореца е да предаде нататък онова, което знае, така, както правят големите творци, като Бежар. Всъщност това е ролята на артиста – да направи всичко, което е по силите му, а това е красотата на танца.

За работата си с Морис Бежар

Той имаше възможността да ме накара да правя неща, които никога не си бях представял преди това, например „Болеро“ – представях си, че трябва да съм с дълга, руса оса, която пусках в продължение на 2 години и когато Бежар ме погледна, ми каза: „Ще си подстрижеш косата, ще я боядисаш тъмна, ще прочетеш този вестник и ще ми кажеш какво си открил там, преди да изпълняваш моята хореография“. Прочетох вестника – по това време течеше конфликтът в Близкия Изток, войната в Израел, аз му казах какво съм прочел, казах му, че във вестника пише за конфликт, който ще трае милиони години и той ми каза: „Наистина ли смяташ така?“. Отговорих: „Може би решението ще бъде някой силен лидер“, а той ми отговори: „Това си ти, ти си този силен лидер“. С други думи, танцът си е танц, изкуството си е изкуство, но макар и изкуството да е нещо много чисто и девствено, когато излезем на сцената, ние имаме послание, не става въпрос само за скокове и пируети. Морис Бежар успяваше да проникне дълбоко в душата и да намери онова, което човек не знае, че съществува, движение, което човек не е подозирал, че може да извърши. Моето послание е свободата да обичаме, да бъдем такива, каквито сме, да правим това, което искаме да правим и, разбира се, всичко това е осъществимо чрез танца.

За работата си в Парижката опера

Бях едва на 26 години, когато ми предложиха да стана директор на балета в Нанси с около 40 млади изпълнители, повечето неизвестни. Бях изправен пред тежък избор, вече бях известен, обиколил 4-5 пъти света и решението не бе лесно. Обадих се на моя педагог Макс Бозони и го попитах какво да направя. Опасявах де, че ако се заема с тази трупа, ще бъде много ангажиран и няма да мога да развия кариерата си така, както са го направили Рудолф Нуреев, Владимир Василиев. Той ми каза: „Ако искаш, можеш да прелиташ като пеперуда тук-там, но си помисли какво ще остане след теб“. Приех ръководството на балета в Нанси. Бяхме готови да поемем по нови пътища. Изведнъж балетната трупа започна да бележи финансови резултати, за 3 години се оказа, че сме в по-добро състояние и сме достигнали до печалба. Трупата започна да обикаля света. Правенето на пари само по себе си не е интересно, но когато човек гради нещо и то води до пари, има смисъл. След време получих предложение от Рудолф Нуреев да го наследя като художествен директор на Гранд Опера и отново бях изправен пред тежък избор, отново си задавах същите въпроси. Накрая реших, че към Гранд Опера ще подходя по същия начин. По онова време Пина Бауш бе голямо име, казах си: защо да не дадем възможност да бъдат изпълнявани и новите шедьоври. В крайна сметка задължение на звездата е винаги да поддържа високо нивото. Смятам, че както изпълнителите, така и зрителите на Гранд Опера заслужават такъв подход. Предложих да направим 3 версии на „Жизел“ – традиционната и 2 нови, като зрителите си купуват един билет, за да гледат и трите представления. Същото направихме и за „Пролетно тайнство“ – Бежар, Пина Бауш и Нижински. Така обединихме класиката със съвременните творби. Реших, че искам да включа и хип-хопа в работата на тази институция, защото това е градското изкуство и е важно, че то съществува, разпокъсано, прекалено свободно и може да бъде поставено в рамка. Имах и малко късмет, защото тогава се откри и Театърът на Бастилията и работният ми ден продължаваше по 17 часа.

Записът е направен по време на срещата с Патрик Дюпон на 27 юли 2018 във Варна, използвани са и отговори на въпроси на други медии.

Снимка: © Нина Локмаджиева