Откъс от романа „Вавилон“ на Огнян Антов

Това, с което той наистина ме изненада тогава, беше аферата около гроба на варненската поетеса Венета Мандева. Венета бе родом от Павликени, което и възпяваше, ала гробът ѝ остана във Варна. И тук се случило нещо, това е чиста истина, доколкото мога да се доверя на N-ски* – но аз му вярвам напълно. Това е типична варненска литературно-мародерска афера.

Той така и не ми каза от кого е научил, скри източниците си, така че бъдещите следователи няма какво да научат повече от мен. Все пак той следваше криминалистика, а не аз и затова му вярвам, че всичко това се е случило. И поради друго, както ще научите след малко. Два дни по-късно аз посетих гроба на Венета, той се намира в Блок №51Б на старите варненски гробища (между двата съвременни мола).

На гроба намерих табела със следната епитафия, цитат от Вазов (както и е посочено на табелата):

ВАЗОВ

„И аз на своя ред ще си замина,

трева и мен ще расне над прахът.

Един ще жали, друг ще ме проклина,

но мойте песни все ще се четат.“

Иван N-ски обаче в онзи ден, докато въртяхме обиколки из двора на Окръжна болница, се кълнеше, че първоначално на гроба е била поставена друга табела. Навярно по настояване на самата поетеса. Но табелата е включвала като епитафии всъщност два цитата, две строфи, от две различни стихотворния и от двама разни автори. Единият е Иван Вазов, който показахме горе. Вторият е бил автоцитат, сиреч строфа от стихотворение на самата Венета, който е гласял следното:

ВЕНЕТА

„Но пак избирам – врагове да имам

и колкото по-зли са – по-добре!

На жертвите им нека съм любима.

И мойта песен няма да умре.“

– И представи, боже мой – палеше се и се кълнеше N-ски, – няколко месеца по-късно счупиха табелата с епитафиите!

– Сериозно?!?

– Дори и на гроба я последваха враговете ѝ!

– Ама ти сериозно ли?!?

– Да. С очите си видях. Не ми ли вярваш?

– …И защо? Заради какво?

Между другото, цитираната Венетина строфа е от нейното стихотворение „Избор“, което също съм качил в подборката си в АНАПЕСТ. Любопитно е, че това стихотворение също започва с цитат, с паратекст, отново от Иван Вазов, отново от същата му творба, но куплетът е друг. Този:

„Не ме смущава див вой от омрази,

не стряска ме на завистта гневът –

спокойно гледам в бъдещето ази:

там мойте песни все ще се четат. „

Но това няма отношение към случая.

– Добре, де: а кой, кой?

Иван N-ски ме изгледа, очевидно преценявайки, и рече:

– Аз знам кой. – И след пауза. – Но не мога да ти кажа.

Аз преглътнах, макар че очите ми издаваха любопитството и разочарованието, и досада – смесени.

– Не мога да ти кажа – твърдо повтори той и аз разбрах, че това ще си остане трайна загадка. – Страх ме е за живота ми.

Господи, мислех си аз, какви тежки тайни и фатални деяния ставали във Варна, още повече във варненския, а следователно и в българския литературен живот – и то току под носа ми, в Централните гробища, а пък аз да не знам, да не съм чул вече толкова години. И не само аз. Та Венета Мандева почина млада, на 54 години, през юли 2001.

– Хубаво – аз се помъчих да обобщя за себе си чутото, след първоначалния ступор от сюрприза. – Значи тя си е поръчала като епитафия два куплета на обща тематика: на Вазов и от нея.

– Да.

– И, лека ѝ пръст, в последствие волята ѝ бива изпълнена.

– Да.

– И след това – хоп – някой строшава плочата с епитафиите. Знаеш кой, но няма да кажеш за нищо на света.

– Да.

– А защо е този погром?

– Предполагам, че понеже… нали как така ще се сравнява с Вазов…

– И Вазов, и Венета вече са заедно. Работата не е до мъртвите, а до живите.

– Така, де. Е, не знам защо, но е факт.

– Добре, а сега какво има на гроба, ходил ли си?

– Как да не съм ходил. Аз тогава даже бях инициатор да оправим щетите от това грозно мародерство, но никой не ме последва. А после годините си минаха.

– А има ли сега епитафия на гроба?

– Има, разбира се. Пак строфата на Вазов, но само тя. Вече го няма Венетиният стих.

(За което и аз свидетелствам през призмата на днешния ден.)

– А кой го е поправил счупеното? Кой го е възстановил?

– Предполагам, че дъщеря ѝ. Някой ѝ е казал… или подсказал. Предполагам. Само предполагам.

Аз се замислих. Действително, кой интелектуалец е решил, че това е светотатство – да се равняваш до кумира си Вазов на собствения си гроб? Та чак е потрошил плоча на гробищата. А нищо чудно след това сам той или подобните му да са посъветвали пострадалите какво и как да възстановят. Пак го погледнах:

– Значи твърдо знаеш кой е?

Той кимна.

– Завистници?

N-ски не реагира. Само додаде:

– Нищо няма да кажа.

– А каква е била последователността, знаеш ли?

– Каква последователност?

– Чия строфа е била по-напред – Вазовата или нейната?

– О… – той поглади челото си. – Честно казано, не помня. Не, не помня.

Това ми беше последният разговор с Иван N-ски. След това дойде септември – фаталният и ужасен септември 2018, месеца на Страшния варненски съд. И тогава от вестниците или интернет издания научих за неговата смърт.

Намират поета до гроба на Венета Мандева, там на същия блок, гробът е на първия линия. Лежал в храстите на съседния гроб. Лицето му било смазано с нещо тежко и плоско, може би тротоарна плоча, в коментарите някой бе написал, че било ютия, но това са глупости. Така или иначе, лицето му било обезобразено, за да го погребат в затворен ковчег. В репортажите нямаше версии за причината за убийството, то бе и едно от първите от колосалната серия ВАВИЛОНски убийства. След това приписаха и него на „системата на отказ от членство“, която, припомням, означаваше, че за да излезеш и затвориш профила си във ВАВИЛОН, и така да го напуснеш, трябва да имаш закачени като приятелства нула акаунти. Това включваше десетки, стотици, а при някои и хиляди поводи за нечия смърт или безследно изчезване.

Сигурно е, че Иван N-ски е бил член на ВАВИЛОН и най-вероятно това е станало повод за ликвидирането му. Доколкото знам, той бе самотник, само с майка си. Обаче аз прочетох в две от статиите на местни варненски сайтове многозначителни според мен факти.

Едната описваше разказа на очевидци от Максуда за часове от последния му ден. Максуда е най-голямата от трите варненски цигански махали. Сега, покрай новия булевард „Левски“, булдозерите доста я притиснаха и изринаха по дерето всички съборетини, а се чува, че мутрите искали да правят на това хубаво тепе с гледка към езерото и залива тузарски квартал (и най-паче със скъпи имоти). Максуда е централна, другите две махали са в двата края на града – в Аспарухово и във Владиславово. Аспаруховската се води най-баровската, най-богаташката, един вид Палм Спрингс на локалните роми. Владиславовската си е здраво семейно жилищно каре в горната част на квартала, под горския скат – с равни улици, къщички, собствен ритъм на живот, като село.

Та разказваха как в него ден из уличките на Максуда се втурнал чорлав човек, подтичващ. Това е бил поетът N-ски. Сякаш някой го е гонел. Така поне рекъл пред една от къщите в тесните сокаци, когато пред смаяните погледи на стопаните от четири поколения се мушнал в една от портите и потънал в жилищните ръкави. При циганите, знаете, понеже за кратки житейски срокове протича всичко, всяка новосемейна единица се отделя в свой ръкав от къщата или двора и заживява в собствена стая. Та така той нахлул вътре, след него хукнал млад циганин и го хванал за яката. N-ски подскочил, но като видял, че го държи циганин, си отдъхнал.

– Ох, слава богу… Той ще ме убие!

– Кой бе, бате? Ало! Ей! Къде отивате, господине! – викали циганите.

– Моля ви, нека се скрия, той ще ме убие!

Циганите били шашнати, момчето го пуснало. Тогава от пристройката излязла циганка на около половинвековна възраст, но явно с репутация пред всички останали, защото те изведнъж се отдръпнали, свели глави, замлъкнали. Циганката се взряла в очите на човека, той пък я гледал като хипнотизиран. Тя го докоснала по челото.

– Здрав си – казала. – Здрав си, а болен…

И го въвела вътре.

Стаята ѝ представлявала килими по земята, по стените, навсякъде. Освен това голям диван и маса с два стола. И толкова. Циганите се струпали на двете прозорчета да зяпат какво ще стане.

Вътре циганката настанила поета на нейното място на дивана, върху възглавница, след това клекнала пред него, поклонила се. Накрая взела кърпа, намокрила я от гарафата и я поставила на челото му, присядайки.

Но той дълго не седял, разправяха циганите, а малко подир това избягал и от там, като грабнал шепа боб (или според други няколко карти) от масата.

Много по-многозначителна за мен обаче бе вестта в едно онлайн издание, занимаващо се с култура и литература, че като че да е бил публикувал малко преди смъртта си той, Иван N., статия относно някаква неясна афера със съмнения за мародерство на гробищата. Във всеки случай работа подсъдна. Комай е бил осквернен гроб на варненски поет или поетеса и понеже той разобличавал мародера в тази статия, та това било причина за трагичната му кончина, още повече захвърлен или направо убит там, на местопрестъплението. Но сайтът не даваше никакви имена, а пишеше с недомлъвки, може би от страх или някакво притеснение? В светлината на моето свидетелство за разказа на Иван, който ви предадох по-рано в главата, тази статия, мисля си, има известни основания и „като че да“ плаче за разследване и разплитане. Но пак ще кажа, всичко потъна във ВАВИЛОНския поток на убийствата, защото това бе изгодно на нашата неможеща и завладяна прокуратура (по това време още я наричаха цацаратура, а сетне щеше да стане по-зле, каскетура).

От съвсем сигурен източник, от сайта на журналистката Елена Владова, за която бях споменал (Urban-Mag.Com), прочетох – а сетне я потърсих и тя лично ми потвърди – че същия ден по обяд на някакво литературно четене (по повод националните празници през същия месец), организирано и заплатено от дирекция „Младежки дейности и спорт“ на общината, четенето било в градинката до „Севастопол“, пред Търговската гимназия, там в средата има оформен кръг; и там пред микрофона застанал и Иван N-ски, не успели да го спрат, а не бил в списъка и в сценария. Но познавали го горе-долу, знаели, че е поет, оставили го.

Пред събраната случайна публика – старчоци и ученици предимно, както и солидната група на самите участници – той прочел няколко частушки, тоест обявил ги като гатанки. „Хайде, казал, аз ще чета стихче, а вие, публиката, ще отгатвате последната дума.“ Започнал с това:

– Килимът е паркет,

а паркетът е ламинат.

Това е целият капацитет

на нашия…

Публиката се спогледала. Някой от наредените на опашка литератори и бъдещи оратори подхвърлил: „депутат“, друг пък извикал: „електорат“.

– Хм – изсумтял N-ски и направил жеста с плаващата длан. – Става, става… И едното, и другото става.

Сетне продължил с нова стихогатанка:

– Пиперът сутринта е бял,

а вечер почернява.

Това е целият морал

на нашата…

Всички замълчали зачудено. Тогава той въздъхнал:

– Добре, ще модифицирам малко.

Сутрин пиперът е бял,

вечер пиперът е чер.

Това е целият морал

на нашия…

– Премиер! – ревнала публиката вкупом.

А Иван N. поклатил глава и смънкал, но се чуло заради микрофона:

– Хм, той е прост, ама вие не сте толкова прости…

Сетне настанала микрофония и това способствало като причина да му изключат микрофона.

Той не успя да си издаде книгата, за която ми говори тогава.

Последната приживе стихосбирка на Иван N-ски намерих в библиотеката. Беше с виолетова корица. И като видях цвета, си спомних внезапно разказа му пак там в болничния двор – че той я бил пратил на семейна приятелка (баба) в София, която ненавиждала и не понасяла виолетовия цвят. Тя била стара и уважавана литераторка, но нямало обаждане след тази пратка.

* Името го изменяме по понятни причини (б. ред.)

Из романа „Вавилон“ (все още неиздаден), част втора, глава трета, VIII

Огнян Антов живее  и работи във Варна. Превежда от руски език. Автор на проза, драматургия, литературни изследвания.