Отделете време за миг безвремие
Лятото навсякъде чувам море, море, море. Тук-там някой планинар и… хайде пак на море. Затова няма и аз да ви говоря за морето. Вместо това ще запълня редовете с думи за една свободна река, за една гора на безвремието и други обстоятелства около един фестивал.
Август наближаваше с целия репертоар от фестивали (повечето някъде около морето). Всеки от тях с толкова истории – за пътувания, света, любов, раздяла, приятелство, че химикалът ми не ги побира. Тук става въпрос за един малко по-различен фестивал, който реших, че заслужава поне две страници.
Свободен фестивал на безвремието, провел се до село Ъглен в последните 3 дни на месец юли е поводът за цялото това въведение. Който не е разбрал за него, ще прочете в описанието на фестивала, че става въпрос за свободен фестивал, където ще се подвизават артисти в различни музикални стилове, ще се провеждат групови медитации, а за изгладнелите ще има отворена кухня, където всеки може да допринесе с боб, леща или личните си кулинарни познания. Това кратко описание успя да привлече хора от всякъде, пътуващи по всякакъв начин – с влак от Варна до Плевен, пък оттам с автобус, на стоп от Велико Търново, с кола от София. Една от изпълнителките – Инес, бе дошла чак от Испания, чула за миналогодишния фестивал. Разбира се, присъстваха и местни, услужливи във всяко отношение. Две от момчета дори се качиха, когато сцената бе отворена. Едното от тях се настани зад барабаните, а другото остана право с флейта в ръце. Тогава започнаха да изпълняват до болка познати фолк мотиви. Колкото и да избягвам подобни звучения, 2 момчета на не повече от 12 години изкараха от мен олекотяващ смях, добронамерен.
Село Ъглен © Милена Господинова
Още нещо по повод сцената. Електричеството се взимаше от 3 големи батерии. За да се захранват имаше колело, на което всеки можеше да се качи и да допринесе за всеобщото електричество. Така някъде към 4 часа сутринта на втората вечер токът спря и не успяхме да чуем Mokushi, който също бе там. Който не го е чувал, може да потърси в Soundcloud. Няма какво да губи или по-скоро има какво да спечели. Толкова по отношение на музиката.
Самият фестивал бе на километър от Ъглен (впрочем единственото село в България, чието име започва с ъ). За да стигна до селото се качих в междуградско автобусче за левче! С целия си багаж седнах на пода до шофьора, който просто бе грейнал да види най-приличащия на туземец човек в собственото си автобусче.
– Към фестивала ли си тръгнал?
– Аха – отвърнах и чак тогава се обърнах да видя и другите пътници. Гледаха ме около 10 чифта замлъкнали в любопитство очички. Точно до мен стоеше ухилено като шофьора момче. Каза ми, че много хора са дошли предния ден. И той щял да дойде. „Супер!, казах му – тогава ще се засечем“. В автобуса имаше флаер от фестивала. Разгледах и го подадох на седнала до мен жена, която проявяваше силно любопитство. Щом й отговорих, че идвам от Балчик, тя стоя около 5 минути вцепенена, повтаряйки, че не може да си представи къде е това. До морето.
Пристигнахме в селото. С мен слезе и една жена, която ми обясни кой път да хвана към фестивала. Оставаше ми да вървя около километър и половина. За щастие засякох познати с кола, дошли от София, с които стигнахме до мястото.
Каньон. Гора. Звукът на река Вит. Чудо омайно! Разпънах набързо дома си за следващите 3 дена и се запътих към реката. На места тя ставаше по-дълбока, но не повече от метър. Чиста вода. Спокойна вода или бързеи. Кемпове навсякъде в местността – хипари, чужденци, млади, стари и най-млади. Разбира се, и пазещите огъня с бутилка, предаваща се от ръка на ръка. Трябват ти само 20 минути, за да разбереш, че си в най-благоразположената точка на света.
Свободен фестивал на безвремието © Малина Панайотова
На следващия ден местни момчета развеждаха групи из пещерите, а вечерта продължи дружната веселба. Фестивалните дни бяха към края си. На третата сутрин част от хората решиха да останат още ден. Аз бях сред тях. По стечение на обстоятелствата, вместо в гората се върнах в селото. Вече бях чул за двете жени, които държат хостел там и организират фестивала, та реших да мина оттам. Озовах се в двора на старовремска къща, боядисана в синьо. Жените бяха на бара в двора, говореха си. Щом ме видяха, горски, веднага ми предложиха услугите на душа си. След кратка пауза излязох пак на двора. Широк. В него имаше, заобиколени с ограда, черни малки прасенца и лама, която по-късно разбрах, че е била купена от варненската Зоологическа градина. Имаше сцена в дъното на двора и масички тук-там. За бара вече споменах.
Историята на организаторките Ива и Симона в селото накратко започва след #Оставка протестите в София. Тогава решават, че има какво да се прави и по други места в България и потеглят. Започват инициативата Остава.ме „тук на село! Място за приятели, техните приятели, приятели на техните приятели с приятели, участници и съучастници“.
Може би там е истината или със сигурност поне частица от нея. Хора с инициатива, с дело, които няма да се натрапват с цели и идеи. Който разбрал, разбрал. Една от тях имаше дъщеричка на 10 години. Тя ми показа видео от протестите през 2013 г., в което говореше на мегафон пред Народното събрание, че иска да расте в чиста и свободна страна. Разказаха ми и за предстоящи планове и си разменихме координатите.
Дойде време да си тръгвам. Разбрах, че има още има хора горе, които мислят да остават. С мен тръгнаха още двама – момче и момиче, към Търново. Тръгнах си, но част от мен остана там. Част от мястото остана в мен. Знаех, че ще се върна, защото открих сродни хора независимо от възраст. Хора, с които оставаме.
Авторът на текста е завършил Френската гимназия „Фредерик Жолио-Кюри“ във Варна, студент IIкурс, специалност „Културология“ в Софийски университет „Св. Климент Охридски“.
Автор: Христо Калоянов
