Остров Санторини – съчетание от слънце и вулкани (част 1)

Почти неспали от вълнение потегляме по поречието на Струма. Границата Кулата – Промахони минаваме бързо – просто невероятно. Между планините Славянка и Беласица навлизаме в Серското поле.

Тук реката образува меандри и сред тях са прокопани канали за напояване – отглежда се ориз. Малката планина Круша се явява раздел между Серското и Солунското поле. В страни от пътя са склоновете на Пангео – в древността източник на богатството. В недрата на малката по площ планина се криели несметни количества сребърни и златни залежи. Благодарение на тях големите пълководци Филип II и синът му Александър Македонски успели да осъществят походите си в завладяване на света.

През памукови и маслинови масиви наближаваме Топлия залив, в дъното на който е разположен Солун. Тесалоники се наричала дъщерята на Филип II – в чест на победата над тесалийците. Прекрасният морски град и до днес е така цветущ, както в древността.

Продължаваме на юг, подминаваме курорта Катерини и вдясно се възправят забулените в облаци върхове на Олимп – боговете и преди, и сега не обичат да ги наблюдават. Ясно се вижда село Литохоро (Каменно село), изходен пункт по маршрута за покоряване на връх Митикас (2917 м. надморска височина).

Магистралата върви покрай брега и като че планината направо потъва в морето. Тук, кацнала на скалите, се извисява крепостта „Платамонас“ от времето на Византийската империя. Стратегическото място я спасило от разруха. За турците била сериозно гранично и наблюдателно укрепление.

Край бреговете на река Пинеос подминаваме „Изворите на Афродита“ и красивите карстови образувания и пещери, в които живяла гръцката светица Параскева. В параклиса всеки оставя изработена от сребро част от тялото си с надеждата, че ще бъде излекувана. Пътят отново се приближава към брега и дълго се радваме на живописния проток към остров Евбея – най-големият от гръцките острови. По принуда се отклоняваме към „Седмовратата Тива“. Какво разочарование! Най-обисновен опушен и мръсничък провинциален градец със складове, комини и производствени халета.

Най-после пристигаме в Атина. Вечерната разходка се превръща постепенно в нощна по големи улици, площади, осветени нови и стари хотели и административни сгради. Комплексът от университета, библиотеката и Академията на науките впечатлява с богата украса. Статуи, стенописи, колони в класически стил… Пред Президентството пресичаме пълен с хора парк и се озоваваме пред кметския площад с фонтани и паметник на Перикъл.  

„Плака“ е в подножието на Акропола. Тук идва всеки, който посети Атина, за хапване, пийване и забавления. След беседата на нашия гид аз си представих, че това място е събрало цялото страдание на Балканския полуостров от древността до наши дни. Малката църквичка от началото на християнството – укрепена и преустроена стара джамия, превърната сега в ориенталска библиотека, съборената заради метрото синагога – всичко може да се възприеме като помирение между култури и народи, които няма какво да делят. И над всичко това се извисява древният хълм, блеснал с вълшебна светлина.

На другия ден продължаваме с разглеждането на Атина, тъй като фериботът за остров Санторини не може да отпътува. Вълнението е силно и се налага да направим промяна в програмата. Всичко, което трябваше да посетим и видим през последния ден успяваме да обиколим до настъпването на следващата нощ.
Най-после в 7,30 часа на третия ден се „добираме“ до ферибота. Претъпкан е с пътници, отложили пътуването си заради лошото време. В открито море ни посрещат вълнение и много силен вятър. Фериботът се плъзга между островите – някои с малки селища, накацали по склоновете, а други като самотни скали в морето. Спираме на остров Парос, населен и развит като курорт. Заобиколен е с малки скалисти островчета, в които се разбиват вълните. Голяма част от пътниците слизат, а от търбуха на кораба се изнизват не малко товарни коли.

Малко след обяд пристигаме на остров Наксос – сив, скалист и еднообразен. По височините на хълмовете са разположени вятърни генератори за ел. енергия. Близо до пристана има мъничко островче, свързано с брега. Там се намират останки от храм на Посейдон – много висок каменен портал или олтар. Зад пристанището над градчето се виждат добре запазени стени на крепост от времето на венецианското владичество. Докато бавно отминаваме, пред очите ни се редуват вилни селища с къщи в цикладски стил, не много високи плажове с чадъри, тук-там прекъснати от стръмни, скалисти долини.

Изглед от брега на остров Санторини.

Минавайки покрай остров Иос най-после стигаме в подножието на остров Санторини (от Санта Ирина) или Тира, както го наричат гърците, който представлява странна гледка. Това е мислен венец от високи черни, червени и бели скали, прекъснат на две места. Когато влезеш във вътрешният кръг, пред теб се извисява основният остров със „столицата“ и други малки селища. Срещу него по периферията на венеца се намира по-малък остров – Тирасия, а в средата на почти затворения залив се издигат млачните островчета Неа Камени и Палеа Камени – последните образувания от изригването на вулкан. Между 198-96 г. пр. Хр. и 1950 г. вулканът е изригвал 14 пъти в различни промеждутъци от време и с различна сила. Малки островчета от скална маса ту се появявали, ту се преобразували до 1925 -26 година. През годините 1928, 1940-41 и 1950 дейността му се изявява само в изхвърляне на пепел и пара на фона на земетресения с не малка разрушителна сила.

Авторката на текста е потомствен турист, член на клуб „Ветерани“ към туристическо дружество „Родни балкани“ – Варна.  

Автор: Боянка Койчева