„Маската на нощта“ – разказ от Диляна Николова

Осем часът без нещо… Закъснявах за семинара по блус, суинг и салса танци. Защо отидох? Защо оставих нашите? Дали изобщо ще има хора? Жана я няма. Къде е Жана? Я! Ето една черна фигура с бели крака, които се спускат от бухналата рокличка и вървят към мен. Тя пристига.

„Хей, къде си? Аз те чакам“. „И аз те чакам” – беше нашият телефонен разговор малко по-рано.

– Ще има ли хора?

– Ами, аз видях плаката, изглежда обещаващо.

– Не знам. Дали да влизаме, не е особено шумно…

В този момент към нас се зададе един висок и слаб мъж с вълниста, буйна коса. Казваме му, че не сме сигурни дали да влезем. Дали събитието е започнало…

– Аз съм организаторът. Момичето, с което говорих още не …, започна той.

– Говорихте с мен всъщност – казах аз – Приятно ми е. Извинете за закъснението.

– О, вие ли сте? Между другото бях сигурен, че идваш за суинг, като те видях, обърна се той към Жана. – Останалите хора са всъщност горе, мисля, че можем да започваме. А какво стана с вашите приятели, които щяха да идват?

– Запиляха се. Не ги знам.

– Е, жалко – веждите му образуваха разтревожена гримаса. След като си обменихме още няколко думи, той се изкачи енергично по стълбите на заведнието, за да повика въпросните няколко човека.

Бяхме в помещението на клуба, притъмнен и по-празен от всякога. Нямаше други посетители, освен тези, дошли за семинара. Близо седмина човека бяхме готови да видим какво ще ни покаже стройният латино танцьор. Какво правеше човекът през останалото си време не знаехме, може би не беше танцьор през другата част от денонощието, нито ние прекарвахме времето си така. Важното беше, че сега бяхме там, в това помещение и щяхме да видим невероятни неща. А ръководителят на семинара определено имаше дух.

Образувахме точно три двойки. След кратко въведение Боян започна демонстрациите.

Блус. „Нещо да ви говори“? „Само като музика сякаш“. Как бих се държала, ако трябва да танцувам блус, запита ме Боян. Съгласихме се, че никой от нас, посетителите на семинара, си няма идея какво се прави. Учителят ме хвана и показа първоначалната позиция. Останалите двойки трябваше също да застанат в нея. Имах какво да уча. Внезапната близост ме стресна, чувствах се неудобно. С Жана си разменяхме погледи. Беше ми смешно. Нямаше накъде обаче. При първите стъпки, се сгромолясах върху крака му, но с времето танцът почна  да се получава. Другите също се отпуснаха, а музиката всъщност беше приятна. В ръцете на този човек сякаш знаех точно как да се движа.

Разгрявката преди това не мина и без издънка и напрежение. Телефонът ми звънеше, упътвах приятели, докато подскачах, ластици и мобилни апарати хвърчаха из терена… Да не пропусна един съвет – избягвайте полите на танцов семинар!

Въпреки всичко танците бяха луди. Втората демострация беше суинг. Зад Боян се раздаваха шеги и всички старателно се опитвахме да изпълняваме движенията. Музиката беше ретро, а тромпетите звучаха тържествено празнично. Представях си се на круизен кораб по времето на Втората световна война… Дойдоха още хора и след като всички бяха научили няколко основни движения, започнахме да се въртим в кръг из сравнително тясното пространство и се клатехме ту на едната, ту на другата страна. Оттук идва всъщност и името „суинг“ – трябва танцът да изглежда като люлка! Хилехме се и се сблъсквахме понякога, тъй като всеки се движеше накъдето намери. Тренирахме новите стъпки.

„Някак безлично изглеждат стъпките, когато не се танцува по двойки“, коментира един господин. И така си беше – когато видяхме как трябва да изглежда суингът, танцуван от двама, разбрахме колко енергия има в танца! Учителят беше неуморен, танцува с всяка от нас, като ни изясняваше стойките и движенията. „Как танцуват в ръцете му…“, говореха си, „…сякаш са го правили цял живот“…

Последният стил, който Боян ни показа, беше салса. Салса се танцува, когато човек е леко приклекнал и стегнат. Този танц ни измъчи най-много, тъй като тялото не си почива нито за един миг! Затова пък се превръщаш в огън и лава и около танцуващите сякаш прелитат пламъци. (Ако досега не сте танцували салса, време е да опитате!) Динамично сменяхме няколко основни стъпки, които бяхме научили, главата ми сякаш се бе превърнала в огнена топка. Впрочем, когато дойде времето за салса, вече трябваше да тръгвам, но нямаше как да изпусна. Кръвта ми започваше да тече все по-бързо! „Ариба“, „румба“, „бейзик“ … въртят се в ума ми в шеметен кръговрат. Оранжево, червено и жълто обикаляха около Боян. Всъщност мисля, че той се забавляваше не по-малко от нас. Времето нямаше значение, а краката ни чуваха единствено ритъма на музиката. Тази вечер не трябваше да свършва… Ръководителят на семинара не спираше да танцува, смесицата от инструменти ни пренасяше някъде на юг, към Мексико…

Свети екранът на телефона ми. Трябва да тръгвам! Загубих се в нощта, със замаяни мисли… И така, грабнах чантата си, прегърнах веселите човеци около мен и изтичах навън по стълбите и през улицата – буф в една кола.

Преглътнах вечерта като чаша текила – бързо, на един дъх. Или като няколко текили…

Авторката на текста е ученичка в XII клас в Първа езикова гимназия – Варна.

Автор: Диляна Николова