„Козелът“ – разказ от Веселина Геновска-Герчева

Никодим Луков наистина приличаше на козел. Не много широка брада от прави косми, които бяха малко завити накрая, дълги остри мустаци и малки очи с неопределен цвят, кажи го сив, но когато Никодим се ядосаше, те потъмняваха. И за тази прилика го бяха нарекли Козелът.

Занятието на Никодим Козелът беше да се подписва и за един подпис в най-лошия случай получаваше два лева (за което, разбира се, протестираше), а в най-добрия – десет лева. По-ясно казано Козелът беше нотариален свидетел.

Всяка сутрин, още в осем часа, той отиваше в коридора пред кабинетите на нотариусите, макар прекрасно да знаеше, че неговата работа ще започне едва в десет и половина. Там той за малко сядаше на разклатената скамейка, подпираше главата си на ръце, като че ли мислейки нещо, но бърже ставаше и тръгваше из коридора, сложил ръце отзад.

Впрочем, не беше само Козелът свидетел. Имаше и други – слаби, окъсани, с приведени рамене и с кожи, нагърчени като пергамент. Те пушеха, плюеха по пода, разтриваха плюнката с обувка, а после подсмърчаха с нос. Често надзъртаха нетърпеливо в стаите на чиновниците. И почти винаги между свидетелите се започваше шумен разговор, който обикновено свършваше с караница. Тогава от някоя врата се показваше главната на разсилния и важно извикваше:

– По-тихо, господа! Не сте на чаршията.

Свидетелите замлъкваха за миг и този миг като че ли пренасяше злобата им върху главата на разсилния и те му извикваха едногласно:

– Гледай си работата! Ние разговаряме.

А когато часовникът удареше десет и половина те заставаха пред вратите на кабинетите и чакаха.

Никодим Козелът беше много отдавна нотариален свидетел и беше доволен от доходите си, с които можеше да се нахрани, да си плати мизерната квартира и в празник да се напие до забрава. Дълго време беше живял той несмущаван от нищо, докато през един пролетен месец с него се случи едно странно приключение, което го огорчи твърде много.

Един ден, към десет часа сутринта, той се разхождаше назад напред из коридора пред кабинетите на нотариусите, сложил ръце, както винаги, отзад. Скутовете на оръфаното му, не по негова мярка палто, се мятаха в унисон с тежките му стъпки. Изведнъж някой се изправи пред него.

– Вие, приятелю, колко пари получавате тук?

Козелът го изгледа важно. Беше млад, с черна широкопола шапка и черна копринена връзка – с една дума не изглеждаше кандидат за професията му.

– Не е Ваша работа. – отговори му и тръгна, но другият го хвана за рамото.

– Но Вие защо се сърдите? Аз сериозно питам, защото искам да Ви предложа една работа.

Козелът се спря и цял се превърна във внимание.

– Каква е тя?

– Само за няколко дни. Ще Ви плащам по двадесет лева на час.

– А какво ще правя аз?

– Ще седите на едно място.

Козелът мръдна назад глава и брадата му взе застрашително положение.

– Не е нужно да се подигравате с хората, драги господинчо. Бъдете по-внимателен. – и важно тръгна.

Другият го сподири.

– Слушайте! По-добре елате с мене, да се уверите. Ще Ви заплатя двадесет лева за един час.

Козелът съобрази: има половин час на разположение, за другия половин час двадесет лева. Не е лошо. Ако се измъкне по-рано, ще спечели и тук нещо.

– Добре, дайте парите.

Човекът с широкополата шапка даде двадесет лева и тръгнаха.

– Далеч ли е? – запита Козелът.

– Не. Само през две улици. – отговори другият.

Когато изкачиха стълбите на трите етажа и се спряха на таванската площадка, Козелът възнегодува.

– Къде, по дяволите, ме водите?

– Търпение, усмихна се човекът с широкополата шапка, като отключваше вратата.

Минаха през полутъмния коридор и се отзоваха в широка, светла стая с полегат стъклен покрив.

Козелът се удиви. По стените имаше най-разнообразни картини. Старци, деца, жени, а някои от последните съвършено голи, в най-различни пози. Той спря погледа си на една легнала жена, приближи се и докосна с ръка бедрото й.

– Платно – отговори от другия край на стаята домакинът.

Козелът сконфузено се отстрани, не можейки да откъсне погледа си от жената.

Художникът бе свалил шапката и палтото си.

– Вие ще ми позирате. – обърна се той към Козелът.

Последният сви рамене.

– Ще Ви рисувам. – дообясни другият.

– Без дрехи – възмутен извика Козелът. – Аз, приятелю, не съм за гавра. Аз съм порядъчен човек.

Художникът сложи успокоително ръка на рамото му.

– Не. Само до кръста ще се съблечете. До там ще Ви рисувам.

– Защо до там? – запита Козелът.

– Защото толкова ми трябва. Съгласни ли сте?

Козелът помисли.

– Да, но ако ми дадете тридесет лева на час.

– А ако не Ви дам?

– Поне двадесет и пет лева. – смирено се замоли Козелът.

– Добре, събличайте се.

След няколко минути Козелът седеше на едно ниско столче, изпружил шия, като че ли изучаваше формите на легналата отсреща гола жена, а очите му блестяха.

Когато свършиха двата часа и художникът му каза, че е свободен, той се надигна и загледа платното.

– Но какво си нацапал тук? – възкликна учудено.

– Ще видиш след няколко дни.

И наистина след три дни главата и косматите гърди бяха нарисувани.

– Ела след четири дни да довършим.

Когато се яви на четвъртия ден в ателието и погледна картината, Козелът бясно кресна:

– Аз съвсем не съм животно, господине! Това аз ще унищожа – и той се хвърли към платното.

Художникът го хвана.

– Моля, моля. Това не си ти, а Пан.

– Пан? – Козелът не разбираше тази дума, а яростно гледаше косматите, като че ли кучешки крака и малките рога на главата.

– Но аз не съм животно.

– Разбери най-сетне, че не си ти, не е животно, а Пан – нервирано му кресна художникът.

– По дяволите! – и Козелът бясно затръшна вратата.

Слизайки по стълбите той плачевно повтаряше: „Но аз не съм животно“.

Веселина Геновска-Герчева (1911-1960) е родена в Левски. Писател и преводач от полски и чешки език. Била е директор на Българския културен център в Прага.

Разказът е публикуван във вестник „Варненски кореняк“, 30. 11. 1938 г.

Дигитална библиотека на Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ – Варна

Разказът „Великденски сън“ от Веселина Геновска-Герчева в Градското списание