Искра Иванова: Да репетираме една по-добра реалност

„Репетиция за Реалност“ се нарича първата книга с кратки текстове на Искра Иванова, режисьор и художествен ръководител на формация „Феникс Джуниър“. С какво ще се срещнат читателите?

Името на Искра Иванова се свързва през последните години във Варна с дейността на театрална формация „Феникс Джуниър“, която обединява деца с и без увреждания. Завършила е „Режисура за драматичен театър“ в класа на проф. Надежда Сейкова. Основател и директор на Международен младежки фестивал „Славянски звън”, чието 7-мо издание предстои този месец май.

Книгата „Репетиция за Реалност“ включва тридесетина кратки разказа, импресии и есета, илюстрирани със снимки на авторката. Някои се изграждат около житейски случки, други звучат по-лирично и философски. Театърът се прокрадва по страниците, а Италия има особено присъствие в живота на авторката и в текстовете. Премиерата на книгата ще се състои на 24 април в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в София.

– Позната сте с работата си на режисьор. Да търси ли връзката между театъра и текстовете читател, който Ви познава?

– Добре е да се търси такава връзка, защото животът ни е винаги режисиран от външни действия, прояви, хора и не е чистата илюзия, която си представяме. Книгата е експеримент, който започна под влиянието на емоция, с подкрепа на приятели и на семейството ми.

– В заглавието има театралност. За каква реалност репетираме?

– В заглавието има илюзия. Целият ни живот е театър. Когато тръгнеш на интервю за работа, винаги си мислиш: „Как ще се представя? Трябва да си облека най-хубавата рокля,  да изглеждам добре“. Отиваш на интервю, там те приемат по различен начин, накрая се случва нещо друго – не те вземат на работа или те вземат, но заплатата не те устройва, а ти си се борил. Това са ситуации, които ни се случват ежеминутно, дори ежесекундно. Непрекъснато репетираме.

– Кой разказ постави началото на останалите?

– „Огледалото на Евтерпа“ през 2025 г. Той се роди в съзнанието ми след един изключително напрегнат ден. Това е малко черноглед разказ, който показва проекцията ни извън самите нас под давление на действия и реакции, които пак не зависят от нас, но влияят върху емоционалното ни състояние. 

– След това как протече процесът на писане?

– След първия разказ останалите започнаха да си идват с фабулата, със самите герои и с финалите. Всичко, което пишех, минаваше през Вайбър – първият ми читател беше Елизабет Чешмеджиева.

– За какви читатели е тази книга?

– За хора, които тепърва започват да опознават себе си или които много добре се познават. От 16 до 100-годишни.

– Има ли в текстовете автобиографични моменти?

– Да, текстовете са изцяло автобиографични. Героите са хора, които съм срещала в ежедневието си, пречупени през моята призма. Тези, които ме познават, ще ме открият в страниците на книгата. Краткият разказ с неочакван финал е като сториборд за филм, всичко трябва да се случи много бързо, без многословие. Характеристиките на героя изпъкват и е твърде вероятно хората, които визирам, да се разпознаят.

– Какво е мястото на Италия във Вашия живот и в книгата?

– Свързана съм емоционално с Италия. Преди много години, когато стъпих за първи път в тази страна, особено в Милано, се почувствах много по-добре, отколкото в България. Изпитах усещане за нещо безкрайно познато, колкото и странно да звучи. В последствие изпратих голямата си дъщеря да учи там. Тя завърши специалност „Корпоративна комуникация и връзки с обществеността“ в Милано. Когато започна да учи в Италия, със съпруга ми купихме къща в Южна Италия, в Сент Елиа Пианиси, провинция Кампобасо. Влизайки в тази къща, още порутена, имах чувството, че съм била там преди векове. В книгата има разказ „Къщата“. Италия е моето убежище, моето място да съм себе си. Ако разчетем заглавието на книгата, Италия ми е репетицията, а реалността ми е България. Мощите на Алцек се намират в Историческия музей в град Кампобасо. Това не всички българи го знаят. Този регион е бил населяван от българи.

– Освен Италия, какво друго се прокрадва из разказите?

– Основно аз самата, както казах, присъстват България, писането на проекти, хора, които познавам, има и абсурд. Всички разкази се родиха от само себе си на базата на житейски ситуации, които съм репетирала в главата си, но развръзката им е била коренно различна от това, което съм си представяла. Осъзнавам, че в съвремието много често се сблъскваме с абсурда. Реалността е много различна от нашите възприятия. Тъжно ми е, че в живота има много хубави неща, върху които може да се акцентира, а не като пуснем телевизора да бъдем заливани с негативни новини, пошлост и омраза. Трябва да се акцентира на доброто и позитивното, защото това е спасението от всичко, което се случва в реалността. Молбата ми е, ако има възможност, да репетираме една по-добра реалност. Да си я представяме и да я реализираме на практика.

– А в театъра какви са посоките?

– Завърших театрална режисура през 2003 година. Бях режисьор в Търговищкия театър, където имам поставени 2 спектакъла на социална тематика. Завършила съм арт терапия за деца с нарушения от аутистичния спектър. Считам, че нишата в творчеството за младежи и подрастващи, независимо дали са с увреждания или не, е много празна у нас. Театър и изкуство  изобщо се прави или за много малки, или за възрастни, а възпитателният момент на театъра е точно в тази възраст. Във „Феникс Джуниър“ попаднах случайно и вече 3 години съм с тях. Много обичам тези деца, те са ми като второ семейство. През тези 3 години съм направила с тях 3 спектакъла и 3 игрални експериментални филма, по които сега работим и чието представяне предстои.

– Предстои и седмото издание на фестивала „Славянски звън”. Каква е мисията на този фестивал и защо се занимавате с него?

– „Славянски звън“ се роди през 2017 г. Това е широкоспектърен младежки фестивал за различни видове изкуства. Мисията на фестивала е не да обедини славянски народи, а да покаже, че кирилицата тръгва от България. Затова патрон е Карен Алексанян, създател на Двора на кирилицата в Плиска. Участниците са от различни страни и идеята е когато те дойдат тук, да разбират, че именно в Плиска някога Борис е финансирал написването на тази азбука. Чужденците се впечатляват, когато видят църквата майка в Плиска, която се надявам да бъде възстановена. Събитията са на 6, 9, и 10 май във Варна, а на 24 май закриването в Плиска с гала концерт на лауреатите. Повод за гордост е, че във връзка с подписването на 20-годишнината от Конвенцията за опазване и насърчаване на многообразието от културни форми, ЮНЕСКО включва в световния календар само 3 събития от България и едното е фестивалът „Славянски звън“. Това е изненада за нас, защото никъде не съм кандидатствала и е престижно за всички – и за организатори, и за участници. Заради „Феникс Джуниър“ във фестивала бе включена категория „Вдъхновение“. Повечето конкурси в България включват „Феникс Джуниър“ или подобни формации, които се занимават с деца с увреждания, в масовите категории за деца в норма. Така децата са поставени в неравни условия и се създава дискриминация. Не че „Феникс Джуниър“ не получават награди, но истината е, че за такива участници трябва да има отделна категория.