Из Луковит и околностите (част 2)

На следващия ден осъмнахме с облачно и дъждовно време. Малко автобусче бързо ни откара към пещера Съева дупка. Една от най-красивите пещери с красиви фигури и зали, тя е известна и с това, че в нея се различават различни цветове.

Много добре осветена и обезопасена, там можеш да надникнеш и в най-тайнственото кътче. Има няколко млади и компетентни водачи, които с удоволствие отговарят на любознателните посетители.

В село Брестница посетихме малка ферма за щрауси. Стопанинът освен сините африкански птици се е сдобил и с по едно южноамериканско нанду и австралийско ему – по-дребни „братовчеди“ на щраусите.

Времето се оправи, дъждът спря и на извора на река Златна Панега успяхме да се разходим с удоволствие. За съжаление нищо от това, което се е виждало преди десетина години, не съществува в същия вид. Горното езеро представлява непочистено от растителни отпадъци блато. Самият извор не се вижда, а сифонът е сух и не  всява страх. Долното езеро е по-чисто и водата от него бързо се насочва към излаза в коритото на реката. Точно тук е построена и пералня за килими и одеяла, които се „баросват“ – местна дума с мисъл на размъхване. Узнахме с тъга, че въпреки интереса към изключителния обект, местната власт не намира време, сили и средства да го направи доходоносен. Малко любов към природата, малко фантазия, малко доброволен труд и всичко би могло да се промени. Но… не би…

На връщане минахме край изоставена кариера за бигорни плочи. Тъй като държавната печалба вече не била достатъчна, сега безработни роми цепят плочи за облицовка и лица на паметници – на свободни цени. Кой го е грижа, че дори не плащат данъци? И само това ли?

Пещера Съева дупка

За разглеждане на църквичката в близкия Карлуковски манастир оставихме последния половин ден от нашето посещение в този Рай. Пресичаме буйните води на Искър и пристъпваме в двора на клиниката за душевноболни, с която е свързано всяко споменаване на името Карлуково. Болницата е построена върху основите на манастира, които останали след последното опожаряване по време на Освободителната война през 1878 година. Само черквичката е останала от 1602 година след много разрушения от турците. Тогава са останали забележителни стенописи, не всички в добро състояние – повредени от времето и от човешката немарливост. Сега в храма има сърцат свещеник, който си е поставил задачата да възкреси манастирската дейност и да запази малкото останали следи от скални параклиси в околността. Много любезно ни разказа историята на обителта и заедно се насладихме на гледката от другата страна на реката към кацналия на височината пещерен дом и околните скални грамади.

Може още дълго да се разказва за този край на България, но не всичко може да се опише Има удобни пътища, разстоянията за ходене не са големи и всеки би могъл да отдели два-три дни за посещението му. На добър час!

Авторката на текста е потомствен турист, член на клуб „Ветерани“ към туристическо дружество „Родни балкани“ – Варна.  

Автор: Боянка Койчева