Зрителски бележки за филма „Made in EU” на Стефан Командарев

Филмът „Made in EU” е пример как отделните компоненти на една кинотворба – сценарий, режисура, заснемане, монтаж и кастинг – могат, образно казано, да образуват общ ярък сноп и то с много високо качество.

Прочети още: Зрителски бележки за филма „Made in EU” на Стефан Командарев

Разбирам предимно от сюжети, но все пак не мога да не споделя и по другите аспекти какво ми направи впечатление. Преди всичко – операторското майсторство (тук използвам втората дума буквално, а не само номинативно). Когато започна филмът, си казах: „А, ами че това е за Cinemax 2! Съвсем европейска работа“… (Ако някой случайно не знае, платените канали на HBO Cinemax и Cinemax 2 дават предимно световно, европейско кино в микса си, нехоливудско + малко холивудско.) Толкова различни похвати в типовете кадри имаше, че взех да мисля филма като някакъв класьор, от който спокойно може да се и преподава. И статични, и динамични кадри – при това изпипани. Ето пример: Камерата гледа в широк план статично тротоар, улично платно, сгради и градски площад в перспектива, на тротоара са вуйчото и синът, маса и столове; те не мърдат, както и целият мизансцен; това, което се движи, е пристигаща полицейска кола, изскочилият агресивен полицай, тръгнал към сина; сетне влиятелният вуйчо отпраща ченгето, то си влиза в колата и полицейският автомобил тръгва и завива зад ъгъла, напускайки кадъра. Нищо друго тук не се движи, а напротив, преднамерено неподвижно е – дори и Геро не вади ръце от джобовете, при това седи.

Не знам как се наричат различните близки и средни планове, но операторът (същото важи и за филма „Залог“) Веселин Христов е страшен в тях. В този филм близките планове са от натъпкания с хора цех, от тясното жилище, от тесния офис и т.н., а камерата сякаш следи една точка и ти си длъжен да ѝ се подчиниш, независимо от динамиката встрани. Във всеки случай ти е ясно, че този човек прави това от много малък, цял живот, та камерата се е сраснала с главата му и нейното съдържание.

Особен интерес към огледалните кадри. Знаете, когато вкараш някъде и отражение и така откриеш и друга част от мизансцена, невидима, скрита. Или пък увеличиш кадъра с още една перспектива. Примери, които сега успявам да възстановя (а бяха повече):

– Отражение в интериорна врата (това в жилището);

– Насрещно връщане на образ от прозорец на стая (и в жилището, и в офиса);

– Огледален ефект от стъклен или прозрачен параван (в офиса);

– Класическо огледало, разбира се.

А като знае човек как всичко това се постига с много осветление! (В „Залог“ – иначе постен откъм цели и целесъобразност филм – осветлението е част от неговите индивидуални характеристики. Там също така има отличен огледален пример – през огледалото на някакъв шкаф, в който се разкриват поне 4 разновекторни перспективи, които сякаш нямат общо един с друг, макар и в общо помещение. Впрочем, Тарковски наднича… и всички други надничат, за които не подозирам.)

И всичко това, комбинирано с много добър монтаж, редуващ статични с динамични, отворени със затворени кадри и един типичен европейски ритъм, при който можеш да си отдъхнеш и пак да се активизираш.

Преди да се гмурна в сюжетната тема, нека отбележа пак европейската визия и режисура, но искам да подчертая и кастинга – актьорите са отлично подбрани и без компромис. (Гледах друга кинолента на варненската „Златна роза 2025“, където имах чувството, че сценаристо-режисьорът е поканил дадения актьор само защото му е обещал да направи две секс сцени с красивата колежка; при това първата секс сцена изглеждаше като друсан таскебап, пак образно казано), чак смешно; при това в роля, абсолютно сюжетно ненужна.)

И да, филмът „Made in EU“ е доста шумен, което също отлично пасва с повечето фонови сюжетни подтеми (тракането на машините в цеха, линейки и ковид джангъри, шумните камиони от мините, викове на репортерки и др.).

Направата на сюжета е превърнал филма в сложна структура.

Първо има цели две теми, всяка от които е като слон, толкова голяма, тежка и трудна.

I. Вината / стигмата.

В тесния цех наблъскани работнички шият ли, шият. Главната героиня покашля, тече ѝ носът. Болна е, не ѝ дават болничен. Годината е 2020-а. Сетне се оказва, че това е новата чума, ковид, и че тя е изпозаразила цеха и цялото малко градче Рудозем. От тук нататък градът, както и колегите стоварват върху нея цялата вина и тя става виновна за всички смърти. Приятелката ѝ, чийто мъж умира от ковид, я бие и разсъблича. Синът ѝ, който се кани да емигрира, и той отнася тупаници. След карантините магазинерите я гонят от магазините и така нататък – абсолютна стигма.

При това стоварената вина е с античен размах, едва ли не. Любопитно, че сценарият дори я удвоява, дублира, като изцяло обръща ролите. В семейството на героинята има трагедия, мъжът ѝ е загинал в рудника, при срутване, от което срутване някога е избягал нейният брат, вместо да помага с другите. Оттогава тя не общува с брат си, който за капак ѝ е шеф и накрая ще я уволни. Сиреч тя вини брат си за смъртта на мъжа си, което е толкова невярно, колкото стигмата на цялото градче, стоварващо вината върху нея. Впрочем в тази острота на персонажа има малка сюжетна прекаленост, защото иначе героинята на Гергана Плетньова е реализирана по толстоевски, с „непротивенето“; та леко противоречие прозира. Но така е, когато нещата се усложняват максимално.

II. Емиграция.

Темата се уговаря и обговаря. Има риск тя да бъде изобщо сюжетно „блокирана“ (напр. да осъдят сина за нарушаване на карантината). В крайна сметка тя се реализира и е градиво за структурното приключване на сюжета.

Фоновите подтеми са цели пет (5). Те са абсолютно задължителни, защото са брънките от сюжета, фабулните нишки, без които не може да се върже сюжетът.

1. Трудовият и социалният живот в малкото населено място в изостанала икономически държава.

Тук е представен шивашкият цех, в който се развива действието. Експлоатацията. Тук се включва италианският собственик на цеха и изобщо основен работодател в малкото градче, пред който всички клечат. Апропо, на италианеца накрая ще се припише докарването на ковид от Бергамо, където той е бил седмица преди настъпилите във филма събития. Детайл от тази тема: на лекарите им е забранено да дават болнични на работниците в цеха, дори и да са болни; а те работят по 16 часа на ден; половината заплата им е под формата на бонус, който ще загубят, ако пропуснат ден. И прочее (гледайте филма). Може да добавим и мината като поминък на града, която стои зад кадър.

2. Ковид кризата – с акцент от нейното начало.

Настъпването на пандемията и първите ѝ развития в България са дадени изключително пунктуално и в детайли почти очеркови. Едно отклонение: дотам добре са поднесли навлизането на ковид, че след 20 години, когато някой гледа този филми – и сегашните деца, и техните родители – ще си казва: „Вярно, бе, точно така беше… помниш ли как…“

Всъщност точно това дава и водещият сюжетен тласък – стоварването на вината. Помним отлично в първите седмици колко ожесточени бяхме към заразяващите (имаше изхвърляни кашлящи и кихащи от метрото)! Любопитното е (според разказаното от Командарев на пресконференция), че идеята за цеха е достатъчно по-стара от 2020. Но ковид темата е това, което отключва основната сила на посланието, на темата за вината.

Апропо, благодарен съм на сценариста, че поне ми е спестил споменаването (недай боже показването) на онзи прословут български щаб…

3. Трагедията на едно семейство.

Това вече споменахме – за смъртта на бащата и пропастта между брат и сестра. Освен това синът има еднопосочни билети за Германия (за него и приятелката му). Постоянно се кара на майка си, че се трепе в тоя цех „при тоя жабар“. А в последствие и двамата стават жертва на околното насилие и присъда (стигма).

4. Социалните медии и влогърството.

Това е интересен детайл, той пък е добавен заради развръзката.

Синът има видеоблог. Заедно с приятелката си снимат и качват клипчета. Когато настава белята и всички се обръщат срещу тях, той трие всичките си клипове. Но сетне колаж от клипове на майка му, направени на рожден ден в цеха, показващи истинските условия там, ще доведат до реабилитацията. А приятелката, чийто баща умира от ковид още в първите дни, го намразва и не иска да го види. Тук е един от малкото случаи, в които сюжетът е останал черно-бял, но защо – след малко, в „кусурите“.

5. Традиционна медия, тук предимно ТВ – която първо убива, сетне реабилитира.

Естествено, че нищо в България не се случва, ако не е намесена и родната телевизионна и радио журналистика. В сюжета ТВ се появява на два пъти – с репортажа за „първи случай у нас“, в който е показана и назована главната героиня. Вторият път е в развръзката, когато „възстановява правдата“ и „развенчава“ ролята на италианския работодател. Типичната гора от микрофони също влиза в кадъра. Както се каза, телевизията може да те интубира и сетне да те реанимира.

Извън темите и подтемите искам особено да отлича две неща: голямото внимание и вглеждане в детайлите, дори и дребен сюжетен детайл не бива пропуснат от монтажа, това рядко се наблюдава.

Т. нар. „пушка на Чехов“, тоест минималната двуфункционалност в художественото сюжетостроене е застъпена много добре – няма детайл, който да не е бил заявен по-рано.

Знакови примери, с които да илюстрираме:

– Гергана и Геро влизат в два съседни входа на една кооперация (далеч преди да научим, че са брат и сестра);

– На входа на болницата благодарната местна власт и ръководство поставят благодарствена табела – в чест на италианския работодател, който дарил респиратор;

– Между другото, точно в този момент двама зрители пред мен станаха и си излязоха, решили, че в този случай иде реч за сатира или нещо подобно. А то – нищо подобно. Този детайл е много важен, защото той ще стане спусъкът за вземане на главното решение от главната героиня. И там тя ще лепне отгоре некролога на Ивайло Христов (чийто персонаж и съдба също са взети от събития и съдби през пандемията);

– Минута преди да припадне и оттам да започне ковид кризата в сюжета, героинята на Г. Плетньова трепва и изкривява бод от етикета. Тя именно шие етикетите „Made in EU“. Този изкривен бод е нужен, естествено, за ключова поанта в епилога (макар преждевременното му ситуиране да представлява нефатално, но недоглеждане от авторите на филма).

В обобщение: сюжетът на филма е като романов – това сравнение само по себе си казва колко е амбициозен, богат и разгърнат.

Аз обаче се чувствам длъжен да съобщя и за няколко кусура, забелязани от моите акредитирани очила.

*

Претовареността на сюжета с двете много тежки теми и не по-леките фонови подтеми.

Като цяло сюжетът се захваща с толкова много теми, както бе посочено – включително напада Европа, обсъжда европейски политики, емигрантски проклятия, интелектуализира. Проблемът е, че при толкова сложност винаги нещо страда, защото все не остава място. Ще дам пример. Както казахме, отношенията на двамата млади – едва ли не бъдещо семейство там някъде в Германия (вече със закупени билети) – са изцяло черно-бели. Силно първо се любят, после пък тя го мрази. Няма нюанси. По-лошото е, че тази сюжетна нишка не е довършена.

Зрителят е в правото си да се поинтересува, аджеба, какво прави синът в Германия? Да не би пък гаджето и то е там и да са се сдобрили? (Доброто сърце на зрителя се чуди.) Сиреч естественото човешко любопитство остава незадоволено и зрителят е оставен да се оправя сам. Изконно зрителят не се интересува дали нещо е важно или маловажно, той си задава въпрос от любопитство. А ето че просто не е останало сюжетно време и за това, персонажите висят малко недонаправени, плоски.

Пример за обратното. Героят на Геро е решен изцяло отрицателно, даже прекалено. Но той има момент на човещина в сюжета (това е сцената с полицейската кола, описана вече), от това образът се уплътнява, задълбочава. Също и при главната героиня – тя е кротка, хрисима, изморена и измъчена, обаче по отношение на брат си е твърда и безпрекословна.

Или пък третоплановият персонаж на Ованес Торосян? Шарен и непрост, пък с три-четири епизодични появи.

**

-1-, -2- и така до -5-. Това номериране не ми стана много ясно.

Очевидно тези „страници“ трябваше да показват разни сюжетни етапи (например въведение, завръзка, кулминация, развръзка, епилог). Или просто да поставят маркер. Поради времевата си неравностойност не върви да ги тълкуваме като Chapter, например. Пък и такъв ефект се постига и по-друг начин, който е по-еднозначен – като маркер, пауза или нещо такова.

Сюжетът има два финала – фиктивният край на всички фабули е краят на -4-. Докато -5- е кратък епилог, който е и темпоралният финал на филма.

Та като стана дума за финала…

***

Финалът – какво недоглеждане! Първо да декларираме, че няма да издаваме финала. По отношение на случайния четец на тези бележки, който не е гледал филма, това ще бъде предателство спрямо авторите. (Имаше един виц навремето. Двама си говорят и си препоръчват книги. Единият вика: „Ей, страшно криминале четох! Счетоводителят е убиецът!“)

Второ, да посочим как започва филмът. Шапката е от машините и основни дейности в цеха, след което машина почва да шие етикет. Когато е готов, етикетът всъщност е заставката със заглавието на филма. В края на филма героинята (а) забелязва нещо, (б) надига глава (или се вглежда; вече ми се губи; зрителят вече подозира също какво ли ще да е), (в) после камерата го показва това нещо на зрителя и стигаме до (г) задължителното финално ретроспективно дълбоко вглеждане във времето и пространството (тип минало-настояще-бъдеще) от главната героиня. Разбира се, заедно с нея зрителят също припомня и обобщава ретроспективно цялата отминала вече драма.

Проблемът е, че алгоритъмът е тристепенен, а не четиристепенен. Логиката по възприемане/осмисляне от гледище на реципиента е такава: (а) тя забелязва нещо (зрителят се досеща сравнително лесно какво може да е то, с какво поне е свързано), (б) финално ретроспективно дълбоко вглеждане във времето и пространството (зрителят също клати глава, цъка и си спомня през какво е минала) и когато героинята най-накрая свежда очи, (в) заковаване с кадър на нещото (зрителят реагира, като ахва и си казва: чак такова съвпадение, гледай ти); все едно удрят печат за последно на аудиторията, с пирон.

Колко време ще трае финалният статичен кадър? Ами колкото бъде преценено, че зрителят ще превключи вече от онези глобални и безгранични осмисляния чрез ретроспективната физиономия на актрисата към нещо съвсем конкретно, сензационно: „Виж ти, точно това!“. А сетне (може би при черния екран) той ще има време да си припомни кога се е получило нещото и че то е бутонът на същинската драма!

Последното предизвикателство пред реципиента е като онази игра „Познай разликите“ между две еднаквости. Винаги когато след финала на спектакъл или киноспектакъл зрителят продължава да мисли и съобразява, значи алгоритъмът е верен и даже го пришпорва за реакция. Неспазването на тази психологическа последователност на практика размива огромната и без това ретроспекция с един самоцелен сензационен детайл.

И, последно, пропусната е рядката структурна възможност, срещана в поезията: начално-финалното повторение.

Други статии от Огнян Антов можете да прочетете тук.