Захари Карабашлиев : Библиотеката е един от най-важните символи на хуманността въобще

Захари Карабашлиев е български белетрист и драматург, живеещ в Калифорния, САЩ. Автор на книгите „18 % сиво“ (преиздаван 9 пъти, превеждан и отличаван с наградите „Роман на годината“ на фондация „Едуард Вик“, „Цветето на читателите“ на Хеликон, номинация „Елиас Канети“)…

… „Кратка история на самолета” (награда „Хеликон“ и „Цветето на читателите“), „Откат“ (сборник от пиеси, награждавани с „Аскеер“ и „Нова българска драма“), „Приказка“ (2010), “Симетрия” (сборник разкази, 2011) .

Неговият дебютен роман „18% сиво“ (2008) е класиран сред стоте най-любими книги на българите в кампанията „Голямото четене “.

Захари Карабашлиев е сред победителите в конкура на фондация „Елизабет Костова“.

Между  Варна  и  Сан Диего – откриваме го и в реалното, и във виртуалното пространство. И навсякъде с ясно заявената позиция за необходимостта да се мисли за библиотеките, книгите, хората на словото и книгата.

„… Майка ми бе провинциално момиче, което всяка вечер ми четеше на глас „Записките…“ на Захари Стоянов, Жул Верн, Майн Рид, какво ли не…

….Моето истинско образование в Новия Свят обаче започна в тихите зали на обществените библиотеки. Това – открих тогава, бе всъщност най-голямото богатство на Америка. И аз имах неограничен достъп до него…“

(www.18procentasivo.com/bio.html)

– Как открих  Библиотеката за себе си (когато обществената библиотека усещаме  като нещо лично, като лично преживяване)?

– Като малък, щом свършеше училищната година, и ме пращаха при баба и дядо на село. И не помня кога съм намирал време за четене, защото лудеехме с децата от сутрин до мрак, но книгите в дома на баба бях чел и препрочел. В центъра на селото тогава имаше неголяма библиотека (читалището), точно до сладкарницата – направих си читателски картон и така… Мисля, че именно там сякаш за пръв път усетих библиотеката като свое, лично преживяване, защото никой не ме караше да го правя, както това се случваше в училище. Просто това си беше мой избор. Спомням си го като прохладно през лятото, леко задушно пространство, в което имаше това, от което имах нужда –  книги. Зимно време гореше печка, миришеше на въглища, навън сняг – много уютно беше.

– Библиотеката на моето сърце?

– В тази библиотека са книгите, които са ме направили това, което съм. От детските илюстрирани книжици до съвременната философия. Но в тази библиотека са и плочите с музика, и касетките, компакт дисковете, книгите с фотография и каталозите на великите майстори – художници; там са митовете и легендите, приказките преди заспиване; там са спомените… Тази библиотека, за радост не може да бъде изгорена или “затворена”. И тя е част от голямата, многоезична библиотечна мрежа от милиарди човешки сърца.

–Основното послание на библиотеките сега е…

– Библиотеките са знание. Знанието е свобода. Свободата е всичко, каквото ти искаш тя да е – професионална реализация, пари, радост, повече свобода и т. н… Библиотеката е душата на всеки град.

– За невидимото и видимо в една библиотека?

– Видимото е ясно – тухли, покрив, сграда, стълбища, рафтове, книги, читателски карти. Невидимото е стотици хиляди години събран човешки опит, знание, информация. Това са безценни неща.

– Най-важната функция, нека го кажем просто, какво е най важно да прави за читателите си?

– Да осигурява свободен достъп до информация. 2) Да промотира знание.

– От останалите места на книгата я различава…?

– За разлика от книжарниците, библиотеката дава безплатен достъп до информация.  Библиотеката е един от най-важните символи на хуманността въобще. Ако си милионер е лесно – можеш да си купиш знание, ако го искаш. Но, ако си като всички нас, ти все пак имаш право на достъп до знание, да го вземеш назаем дори и за малко. И без библиотеката това би било невъзможно.

– Кампаниите, които да обединяват хората на словото и книгата, трябва да са….?

– Ефектни и отговорни. Иска се работа и от двете страни.

– Най-скъпата книга в моята библиотека е…?

– Един голям каталог на всичко на Леонардо да Винчи и една малка книжка, правена на ръка от дъщеря ми, когато беше третокласничка.

– На българските библиотекари бих казал…?

– Да бъдат много, много внимателни и добри към децата.

Кристиана Димчева е завеждащ отдел „Регионална история“ в РБ „П. П. Славейков“ – Варна. Интервюто е публикувано в брой 1 на списание ББИА онлайн на Българска библиотечно-информационна асоциация.

Автор: Кристиана Димчева