Жюлия Дюкурно: Знам, че някои ще си излязат от филма в първите 30 минути

Трилър, фантастика или и двете заедно – филмът „Титан“ на френската режисьорка Жюлия Дюкурно бе удостоен със „Златна палма“ на фестивала в Кан 2021.

Много насилие и секс са определящи за сюжета на филма „Титан“, който се приема противоречиво и от критика, и от зрители. Какво мисли самата режисьорка (родена през 1983 г.), за която това е втори пълнометражен филм?

– „Титан“ е като продължение на късометражния Ви филм „Junior“ и първия пълнометражен филм „Grave“. Каква е оригиналната идея на филма?

– Харесва ми, че става въпрос за продължение. Опитвам се да не гледам на филмите си като на краткосрочни събития. Между тях има връзка, продължаващо действие. Много детайли, декори, аксесоари, костюми, имена се откриват и в трите ми филма. След „Grave“ исках да развия идеята за необичайната любов. Исках в центъра на събитията на „Титан“ да поставя герои, които се обичат въпреки всичко. Това е толкова подсъзнателно чумство, че ми е трудно да говоря за любовта. Това беше най-голямото ми предизвикателство. Първоначалният стремеж беше да развия тази идея за любов извън всякакви определения, в която има всичко, любов, в която обичаш другия, защото това е той или тя и това е всичко. Без никаква допълнителна причина.

– Разказвате за любов чрез образа на серийна убийца, която е свръхжестока. Как се изгражда емпатия към такъв герой?

– Чрез тялото. Заради това няма много диалог. Когато лицето и тялото говорят, нямам нужда от думи. Алексия е извън всякакво общество, тя не го желае, това я отвращава. Според мен, когато не можеш да се идентифицираш с един герой психологически или морално, единственият начин да си съпричастен с него е да усетиш физическата му болка. Така се създава връзка между Алексия и зрителя. Той я следва противно на всякакъв морал и осъждане. Тя ни отвежда до Венсан, с когото чувствата придобиват реални измерения.

– В началото тя е свръхсексуална героиня, която предпочита контакта с метала пред този с мъжете. Тя няма нужда от тях, заа да изпитва радост…

– Алексия няма нужда от никого. Това не е приказка за хората. Тя би могла да има някаква любовна история с Жюстин, млада жена, но няма такава. Тя няма никаква нужда от хора. Тя се стреми единствено към смъртта. Сами в контакт с метал може да усети нещо.

– Когато се говори за Вашите филми, на първо място става въпрос за насилие, макар че се съдържа много повече. Не се ли страхувате, че това ще отвлече вниманието от Вашите идеи?

– Когато започвам да правя филм като „Титан“ знам, че хората ще си излязат през първите 30 минути. Всеки е свободен да прецени едно произведение така, както желае и толкова по-добре. Не си налагам цензура, стига да е на нивото на персонажа, да съответства на разказа ми и да не е безплатно. Ако непрекъснато се говори за насилието в моите филми, мисля, че това продължава да е така, защото съм жена, а ние рядко се домогваме до насилието, което намирам за лудост. Щом е Тарантино, значи е по-малко дразнещо.

Откъс от интервю с Жюлия Дюкурно за Le Journal des femmes.

Снимка: Жюлия Дюкурно (вляво) и Шарън Стоун по време на връчването на „Златна палма“.  © Andreas Rentz / Getty Images / www.festival–cannes.com