Женвиев Дюлюд дьо Сел: Визуалното изкуство ми отвори вратата към киното

С филма „Нина Роза“, копродукция на Канада, България, Италия и Белгия на 17 септември се открива 44-ото издание на фестивала „Златна роза“. Как започва пътят към филма на режисьорката Женвиев Дюлюд дьо Сел?

Женвиев Дюлюд дьо Сел е родена през 1986 г. Работи в областта на документалното и игралното кино. Дебютира с късометражния филм „La Coupe“, отличен с наградата за най-добър международен късометражен филм на фестивала „Сънданс“ през 2014 г. и селекциониран в програмите на повече от 80 фестивала. Режисьор е на 2 пълнометражни документални филма. Първият ѝ игрален филм „Une Colonie“ е отличен с „Кристална мечка“ на „Берлинале“ и с наградата за най-добър филм на канадските награди за кино и телевизия Écrans canadiens. „Нина Роза“ (трейлър) е отличен със „Сребърна мечка” за най-добър сценарий на „Берлинале“ 2026 и е канадското предложение за „Оскар“ в категорията за най-добър международен филм.

– Как се зароди този проект? Какво Ви подтикна да разкажете история, която изглежда толкова далечна от Вас?

– Този проект не се дължи на един единствен първоначален импулс, а има няколко източника на вдъхновение, които очертаха контурите на тази история. В началото ме вдъхнови бащата на една много добра приятелка, имигрант от Уругвай, който никога повече не се беше връщал в родината си. Тъй като го познавам от повече от 20 години, имах щастието да науча повече за неговия житейски път, за връзката му от разстояние с останалите в родината близки и за решението му след толкова много години  да не се връща при тях. Нямаше някаква истинска травма, която да обяснява този стремеж към вечно изгнание, просто чувство на безпокойство да се върнеш към едно минало, което вече няма връзка с настоящето, към един друг живот, който си загърбил. Разговаряйки с него започнах да си представям как би преминало пътуването му, ако е принуден отново да стъпи в родината си. Какво ли би научил по пътя? Освен това имах желание да разкажа в по-широк аспект за мобилността, но не само при имиграцията, а и за хората, които временно живеят в чужбина. За това ме вдъхнови 6-месечен престой в Източна Европа, по време на който имах възможност да работя както с румънци, подготвящи се за емиграция в Канада, така и с французи, живеещи в Румъния. Тази мобилност на две нива, която изразява неравенствата и парадоксите в живота, е вплетена в историите на Михаил и галеристката. И накрая, за образа на Нина ме вдъхнови млада австралийска художничка на име Аелита Андре. Както Михаил, и аз научих за нея от видео, станало изключително популярно в интернет. Впечатлена от историята ѝ започнах да чета за деца-чудо в изобразителното изкуство и разбрах, че за потвърждаване автентичността на платната са необходими експертни оценки. И така докато си представях Михаил като експерт, който заминава, за да се срещне с това дете, ми хрумна и основната нишка на повествованието.

– Защо решихте да засегнете тези теми?

– Винаги съм се интересувал от света на съвременното изкуство. Баща ми преподаваше изобразително изкуство и скулптура, а майка ми и баба ми бяха илюстраторки. Визуалното изкуство ми отвори вратата към киното. Като дете, докато придружавах родителите ми из музеите, за да не скучая, четях описанията на произведенията. Забелязвайки разликата, а понякога и взаимното допълване между тези два елемента – самото произведение и придружаващия го текст, постепенно започнах да се питам кое всъщност придава стойност на тези платна: физическият обект или историята, за която се отнасят. Съвременното изкуство продължава да ме вълнува със своята спекулативна природа и крайности, както и с мястото, което артистът заема в този комерсиален свят. Самата аз вече съм кинотворец и сблъсквайки се с комерсиализацията на собствените ми филми, констатирам колко е крехък балансът между личния живот на артиста, неговото име и идентичност и траекторията на творчеството му. Как може да се съхрани духът на съзиданието в този контекст? Как може да изискваш от едно дете художник да запази творческия си импулс, когато всичко, до което то се докосне, се превръща в стока?

– Как мотивирахте режисьорските си решения?

– С „Нина Роза“ исках да се отдалеча от естетиката на хиперреализма. Исках да уловя вътрешния свят на главния герой и да го предам импресионистично чрез образа и звука. За отправна точка ми служеха филми на Федерико Фелини, Аличе Рорвахер, Бернардо Бертолучи и Андрей Тарковски – филми, в които сънят и реалността се смесват, за да изградят една нова реалност, неизменно обагрена от този вътрешен свят. Този подход беше заложен в проекта още на етап сценарий. Исках да се опра на един по-конкретен, ясен сюжет – удостоверяването на автентичността на картините, за да разкрия под повърхността едно по-дълбоко, вътрешно пътешествие – това към миналото и чрез него, възстановяването на връзката с дъщерята.

Откъс от интервю на Entract Films, разпространител на филма в Канада.