Жан-Люк Годар след „новата вълна“
Жан-Люк Годар е лице на Новата вълна във френското кино. Режисьорът почина на 91-годишна възраст в Швейцария. Френското списание за кино So Film припомня в негова памет интервю, осъществено през 2015 г.
Жан-Люк Годар беше гражданин на Швейцария, където семейството му се мести в началото на 30-те години, а той се установява окончателно през 1977 г. През 2018 г. реализира последния си филм „Le Livre d’image“ (Книга на образите), удостоен със специална „Златна палма“ в Кан. Интервюто с него е направено през 2015 г. в Рол. Последният му тогава филм „Adieu au langage“ (Сбогом на езика) е обявен от американските филмови критици за най-добър филм на годината.
– Получихте награда в Швейцария. Хареса ли Ви?
– Напълно безсмислена церемония, дадоха ми награда за цялостна кариера, 30 000 швейцарски франка, които поделям с Организацията за защита на животните (SPA), една малка компания – La Volière, която спасява птички и Amnesty International, тоест 4 по 7 500 франка за всеки. Това е добре.
– Награда „за цялостна кариера“ е винаги смущаваща, особено когато някой казва, както Вас, че няма творчество…
– Не отидох. Изпратих им, както и за фестивала в Кан, DVD с кратка благодарност. Цитирах едно стихотворение на Рамюз (Шарл Фердинан Рамюз (1878 – 1947), швейцарски писател, бел. ред.) и едно стихотворение от Пазолини – „Пепелта на Грамши“, в което се говори за „обикновената корупция“.
– Надявам се, че не са го изтълкували погрешно?
– Според мен изобщо никак не е тълкувано. (смее се) За мен Швейцария е именно това, обикновена корупция. Освен това вече няма швейцарско кино. Има швейцарски филми, както има български филми, финландски и новозеландски филми, но вече няма швейцарско кино. Някога съществуваха национални филмографии. Имаше френско, руско, американско, германско кино, днес вече няма. Тоест, вече няма страна, в която хората да се припознават във филмите си, а хората от други страни да не се припознават като в свои филми.
– Край с това?
– Краят е настъпил преди 100 години.
– Как избирате актьорите?
– Зависи. Онзи ден гледах предаването на Ив Калви (френски телевизионен журналист, бел. ред.), имаше една чернокожа журналистка, на която направих снимка, след това си записах името й и си помислих, че няма да е зле да имам чернокожа в един момент от филма. Случва се естествено. Да избираш актьори, които са посредствено прилични, отнема време. Винаги ми се е струвало странно желанието на някои да са актьори. Достатъчно големи актьори сме в живота, за да искаме да сме повече от това, наистина ми е странно.
– А защо да не ангажирате посредствено прилични актьори, които са известни?
– А, не, без известни актьори.
– Все пак сте снимали филми с Делон, Депардийо и други. Защо да не продължите?
– Защото е малко смешно с тях да се правиш, че все едно им е „за първи път“. Разбира се, с Депардийо, Юпер си казваме, че ще се опитаме да работим така, сякаш ще ги видят за първи път. Освен това сме изморени. Не можем повече. Самите те вече не издържат. Депардийо направи един или два филма. Делон има един с Висконти, половин с мен.
– Много сте строг с известните актьори. Делон беше много добър в „Новата вълна“. Защо днес това вече не може да се случи?
– Защото времената са други. Да, има интересни неща в „Новата вълна“, но не се приеха много добре. Дължи се и на фактът, че не избрах подходящата актриса – Домициана Джордано. Гледах я в един филм на Тарковски („Носталгия“, б. а.). Когато започнахме да снимаме, беше напълняла с 12 килограма и не се получи. Такива неща са класика, но вече съм го преживял и не съжалявам. Може да съм критичен, но не съжалявам.
Откъс от по-голямо интервю.
Снимка: Pixabay.com
