Евелина Митева: Върхът на айсберга, а отдолу – целият живот

Първата ми среща с Евелина Митева е в ролята й на преводач. После научавам, че е преподавател и доктор по философия. От двете й книги, издадени в рамките само на няколко месеца личи, че е философски ориентиран поет и доста поетичен разказвач. Между това е и майка на 4 деца, двете от тях – близнаци.

В кратката версия на биографията й четем:
Евелина Митева е родена през 1981 г. във Вилнюс. Израснала в Ямбол и София.  Завършила е философия в СУ „Св. Климент Охридски“ и е специализирала средновековна философия в университетите на Бари и Кьолн. Автор е на монографията „Антропологията на Алберт Велики“ (Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016) и на многобройни философски публикации на английски език. В края на 2018 г. излиза стихосбирката й „Двор на спокойствието“, а през 2019 г. сборникът с разкази „Кратки разкази за недружелюбни момичета”, и двете издадени от „Скалино“. Авторката представя сборника с разкази във Варна на 21 април 2019 г., домакин на събитието е Социалната чайна.

– Какво те води във Варна?

– Във Варна ме доведе новата ми книга и старо приятелство. През април излезе дебютният ми сборник разкази. А във Варна отдавна имах желание да гостувам на „Чайната”, един страхотен проект с участието на Стояна Стоева, който следя от самото му създаване. Със Стояна ни свързват студентските години, когато мечтите ни тепърва са се зараждали.

– Само в рамките на няколко месеца излиза втора твоя книга – една със стихове и една с разкази. Как се случва това – сега ти е творчески период или са вследствие на натрупани текстове?

– И двете! Преди три години реших, че най-сетне е дошъл моментът да издам някои от стиховете, които се трупаха по „чекмеджетата” на компютъра, че даже бяха почнали и да преливат оттам. Същевременно започнах да пиша и разкази, защото някои от идеите и събитията не се вместваха в кратка форма като поезията. Бях привлечена от способността на разказа да фокусира в една, привидно обичайна случка всичко онова, което е довело до нея.

– Четири деца, преподавател, учен и писател. Много е. Как удържаш баланса? Или имаш времеврът?

– Времеврът е чудесна дума и ми се струва, че ще започна да я използвам все по-често. Постоянно тичам по часовник от задача на задача, нещо, което е познато на всяка работеща майка. Удържането на баланса между деца, работа, връзка, хоби е като жонглиране с няколко топки – първо ти се струва много трудно, постепенно натрупваш опит и започваш да се справяш по-лесно. Обикновено точно в този момент някой ти подхвърля поне още една топка и една бухалка, например. Важното е да умееш да хванеш всички топки и да ги сложиш за момент настрани, преди да са ги изпуснал. Дори виртуозите – и даже най-вече виртуозите – имат нужда от паузи.

– Разкажи ми за един обичаен твой ден.

– Ставаме сутрин малко преди 7, двете ми по-големи деца отиват сами на училище, аз водя близнаците на детска градина. След това имам време за работа до ранния следобед, между 15 и 16 часа тръгвам пак да взимам близнаците. Детската градина, както е обичайно в Германия, затваря в 16, 30. В някои дни водя някое от децата на балет, друго на курс, срещи за игра, пазаруване, детски площадки. Вечеряме, следва малко игра, малко скарани и пак сдобрени деца – това го има всяка вечер, разбира се, после четем приказка преди лягане и към 9 вечерта всички са по леглата. И така до другата сутрин. Обичайната въртележка за семейство с деца в училищна и предучилищна възраст. Най-хубавият момент от деня е рано сутрин, когато по някое от децата идва да се гушка в леглото при мен, преди да сме се събудили нацяло.

– Да си поговорим за философия и литература. Кое е водещото?

– Мисля, че няма водещо. Философията и литературата тичат по съвсем отделни писти. Те са две отделни полета, които ангажират различни страни от мен, затова и не мога да се откажа нито от едното, нито от другото. Философията е задълбочено, специализирано занимание, при което се борави с рационални аргументи. В литературата водещото за мен е емоцията, която избухва в понякога неочакван момент, в резултат от нещо, което се е трупало дълго време преди това. Случката в един разказ е върхът на айсберга, а отдолу е целият живот.

– Защо нарече героините на разказите си „недружелюбни момичета“? А ти дружелюбна ли си? Доколко?

– В този сборник главните персонажи във всеки разказ са жени. Това са момичета, на които им е омръзнало да бъдат дружелюбни. Те са се отнасяли с обич и внимание, но в един момент виждат, че това нищо не им е донесло, виждат се оставени сами на себе си. Недружелюбността е това съзряване, в което оставаш сам и си даваш сметка, че както и да се държиш оттук насетне, то е твой избор, а не е отговор на нечии очаквания. Това е раздяла с илюзиите и своеобразен бунт срещу очакванията на другите да сме мили и любящи. Но книгата изобщо не е само за жени. Тя е за всички онези хора, които са стигнали до прелом в живота си, които са били сами, които са се чувствали безсилни, ожесточени и са намерили сила да продължат, да почувстват милост.

– Сега нещо може би по-интимно: как се отразява на научните и творческите ти търсения личната ти биография? Факт е, че ти се налага да принадлежиш на различни места и култури.

– Така е, живяла съм в Южна Италия, за кратко във Вашингтон, а от 6  години сме в Германия. Това не стана по мой избор, мечтата ми беше да остана в България. Но животът явно друго е имал наум за мен. Научих италиански, после и немски, всеки език те среща и с нови хора, и с нови изрази и гледни точки към света. Интересно е и много натоварващо. Срещнах и много истории по пътя и някои от тях се превърнаха в тези кратки разкази. Понякога усещам, че има и още важни истории в мен, които ритат отвътре да бъдат разказани.

Иска ми се този разговор да продължи. Да разкрия още тайни за справянето, за писането, за любовта. Но както Евелина, така и аз имам нужда от времеврът. И на мен ми подхвърлят няколко топки, в момента, в който аха да хвана тези, с които жонглирам… За това й благодаря за отделеното време, за искрените отговори и завършвам с едно наблюдение за човешката ни същност от разказа „Една седмица“:

„Бездните са тук до нас, всеки ден, за всеки един от нас.
И имаше нещо душащо в тази толкова банална мисъл, нещо, което спираше ума, което тялото отхвърляше, имаше нещо толкова естествено, близко и неизбежно в това. В тях.
…
И всичко беше постарому.

И всичко беше добро.

И всичко, създадено за седем дни, сега трябваше да бъде удържано, ден след ден, хилядолетия наред.“

Снимка: © Цочо Бояджиев