„Диамантът“ – разказ от Димитър Леондиев (част 2)

След като престоях няколко дена в Луанда в малкото апартаментче на  виетнамката Зун, аз се озовах на международното летище „Августиньо Нето“. Знаех, че анголците нямат навик да претърсват много багажа на заминаващите, но все пак се вълнувах преди митническата проверка.

Когато дойде моят ред проверяващата ме млада митничарка отвори капака на куфара ми и ме запита усмихната нямам ли случайно останали анголски банкноти. Имах „случайно“ в джоба си 15 милиона, които се равняваха по тогавашния курс на около един долар. Парите преминаха в нейния като, разбира се, никаква квитанция не получих. Това беше таксата за леката проверка. Последва заповед да затворя куфарчето и аз се отправих към транзитната зала.

Полетът протече нормално и на другата сутрин бяхме на брюкселското летище. След като прекарахме едно денонощие в луксозния хотел за транзитни пътници на другия ден се настанихме в самолета на БГА Балкан, който ни откара за два часа и половина до България.

У дома ме посрещнаха с радост след дългото отсъствие. Диамантчето предизвика жив интерес и всички се надпреварваха да го разглеждат. Бяха изказани опасения, че при моето завръщане белгийците могат да го намерят и да ме обявят за опасен трафикант. След дълги разисквания бе решено майка ми да го зашие в ластика на моите слипове.

Аз от своя страна се впуснах да се ровя в енциклопедиите, за да науча нещо повече за този тайнствен скъпоценен камък. В Голямата съветска енциклопедия, с която разполагах, той се водеше под названието „алмаз“. Там пишеше, че това е минерал – кристална модификация на чистия въглерод. Притежава най-голямата твърдост от всички известни в природата материали. Благодарение на това си качество се използва в много важни отрасли на промишлеността (например за рязане на стъкла). Другата кристална модификация се нарича графит и въобще не е така ценна.

Научих също така, че масата на диамантите се измерва в карати, като един карат е равен на 0,2 грама. Най-често добиваните са с маса от 0,1 до един карат, но се срещат и над 100 карата. Най-големият диамант в света, наречен Кулинан, е намерен в 1905 година в Южна Африка и масата му е била 3106 карата. От него са направени 105 брилянта, включително Звездата на Африка и Кулинан II, които са вложени в кралския скиптър и кралската корона на Англия.

Всички тези подробности доста ме разколебаха и намалиха моя ентусиазъм, защото ми стана ясно, че моето камъче надали има шанс да намери място в короната на английската кралица.

Броените дни на кратката ваканция бързо свършиха и аз застягах багажа си за обратния път.

Предвидливо бях си изкарал двойна белгийска виза, което щеше да ми позволи отново да отседна за няколко дена в Брюксел. Освен продажбата на диаманта исках да си купя и една-две стари коли за Ангола. Още с пристигането си там се отправих към къщата на една пловдивчанка, с която се познавахме от автомобилния пазар. Отвори ми сина й – младо момче, което следваше в местния университет. Бе с един свой познат белгиец. Разказах им какво съм донесъл и те ме посъветваха да взема влака и да отида до Анверс (или Антверпен на фламандски). Там се вихрел диамантеният бизнес.

На другата сутрин се качих на малкото влакче и след един час се отзовах на анверпенската гара. Така наречената Диамантена улица се оказа съвсем близо. Висока многоетажна сграда се издигаше в нейното начало. Надписът на нейната фасада съобщаваше, че това е диамантената банка. Облечени в строги черни костюми забързани господа влизаха и излизаха през широките стъклени врати. Много от тях носеха широкополи черни шапки, очила със силен диоптър и къдрави червеникави бради. Това бяха евреите ешкенази, които въртяха търговията с диаманти.

Огромен негър контролираше с изпитателен поглед влизащите. Избелялата ми тениска веднага привлече неговото внимание и той ми препречи пътя като ме запита в същото време нещо на фламандски. Намирах се в говорещата фламандски част на Белгия. Впуснах се надълго и нашироко на френски да му разказвам какъв съм и откъде идвам, но той ме прекъсна и ми показа наредените покрай отсрещния тротоар малки кантори. Отправих се незабавно към най-близката.

Зад високия тезгях седеше до бюрото си дребен човечец. Попитах дали говори френски и след като получих утвърдителен отговор започнах да му обяснявам:

– Българин съм, работя в Ангола и в момента ползвам своя годишен отпуск. Купил съм си оттам този диамант и бих желал да знам дали е истински.

– Няма проблеми – каза човекът и взе моята скъпоценност. Сложи на окото си лупа и започна да я разглежда. След това постави камъчето на прецизната си везна.

След две минути ми го върна обратно.

– Истинско е и е 0,7 карата.

И колко долара би дал за него.

Той пак го взе. Повъртя го още малко пред лупата и отсече: „Петдесет долара“.

Погледнах го недоверчиво. Явно, че искаше да ме измами. Взех си камъчето и обиден напуснах кантората на този мошеник. Тръгнах по тротоара като нарочно пропуснах няколко кантори. Край мен минаваха забързани късогледи мъже в широкополи  шапки. Влязох наслуки в следващата.

Разговорът се повтори. И, о ужас! Отново същата цена. Поне 200 долара да ми бяха дали. Започнах да мигам на парцали. Вероятно имаха някаква тайна сигнализация, чрез която си съобщаваха за наивни кленти.

Затова реших да се отдалеча на достатъчно разстояние. Предприех опасен слалом между движещите се коли като се прехвърлях от единия до другия тротоар и от време на време се криех в тесните странични пресечки. Улицата правеше завой и началото й се губеше. Невъзможно бе да са ме проследили. След като се огледах влязох бързо в най-близката кантора. Посрещна ме усмихнат, пълничък белгиец. След като ме изслуша спокойно, взе камъчето и повтори операциите на своите колеги. И отново същата цена.Тези хора си имаха някаква много точна система за оценка.

Видял разочарована ми физиономия човекът се усмихна и ме запита съчуствено:

– Вие за колко го купихте?

Изгарях от срам да си призная истината и затова смутолевих: „Сто долара“.

– Много сте дали – ми каза търговецът. – След като се ошлайфа, знаете ли какво ще остане? А за да му се придаде необходимата форма, за да се вгради примерно в някакъв пръстен, известно ли ви е колко операции са необходими?

Покрусен си взех злополучното диамантче и се качих обратно на влака.

Когато се прибрах обратно в Бенгела потърсих Еваристо, като му напомних за нашата уговорка.

– Няма ги твоите долари, професор – ми каза свещеникът. – Трябваха ми куанзи и аз ги обмених. Но ще гледам да събера парите и да ти ги върна. В момента много съм закъсал.

Това връщане продължи повече от 3 месеца. Преследвах неуморно Еваристо, докато той не се убеди, че няма да го оставя. След като му намекнах, че може да отида при неговия духовен глава, един ден той дойде при мене с голяма кожена чанта. Измъкна от нея купища мазни пачки от по 500 куанзи – най-дребната анголска банкнота. Сигурно бе ги събирал от подаянията на своите енориаши. Започнахме да ги броим, но те бяха значително по-малко от моите 200 долара.

На моята ядосана забележка Еваристо се усмихна и дяволито рече:

– Е, професор, не се сърди. За всяко нещо се заплаща!

Отецът вероятно имаше предвид придобития от мен опит.

Автор: Димитър Леондиев