Десислава Чутуркова: Нагоре по стълбата на театъра

„С годините открих, че не съм само преподавател, актьор, режисьор, танцьор, хореограф, обичам да се въртя около изкуството, което е в центъра. По-скоро се възприемам като артист“, казва Десислава Чутуркова. Разговор за театъра, киното, преподавателската работа, за избора на собствен път.

Десислава Чутуркова е родена във Варна, където, по стечение на обстоятелствата, тази година прекарва целия карантинен период. Завършва НАТФИЗ, специализира в Atlantic Acting School към Нюйоркския университет, от 10 години преподава в НАТФИЗ като асистент в класа на проф. Румен Рачев. Снимала се е в късометражни и пълнометражни филми. Основател на театралната трупа „Нагоре по стълбата“.

– Във Варна по време на карантина – как премина този период?

– За първи път от много години се отзовах във Варна през пролетта. Дойдох да водя курс и точно тогава затвориха пътищата. С психоложка направихме психологическо-актьорски курс за лични граници и взаимоотношения, който е игрови, има теоретична и практическа част – магистратурата ми е терапевтичен театър в НАТФИЗ и се занимавам и с психология, която има дълбока връзка с театъра. През декември беше пилотното му издание. Сега бяхме решили да направим втора част, тъй като установихме, че хората го възпримат добре, помогна им и се вдъхновиха. Доверих се на Божия промисъл, че ме е довел до Варна и ме е оставил тук. В София също всичко затвори – театрите, НАТФИЗ, всички репетиционни зали и разбрах, че дори и да се прибера, а това не можеше да стане, няма какво да правя. Реших да се насладя на морето, роднините, на хората и града, който иначе много ми липсва. Мисля, че в тази ситуация всеки беше поставен там, където трябва. За себе си вадя повече положителни изводи от този период, преоткрих приятели, запознах се с нови. Ако наистина се огледаш, виждаш как животът ти поднася точно това, за което дори си копнял под някаква форма. Дори и да имаш време за разхода до морето, когато вече беше позволено, да го съзерцаваш, да си помислиш къде си, кой си и кое е важно за теб, какво си направил и пропуснал, всичко това са лични процеси. Освен това започнаха да ми се обаждат хора, които искаха да използват това време за нещо, с което да се развиват – актьорско майсторство, слово. По този повод реших, че няма нищо притеснително да се събирам индивидуално с някого на пристанищната зона, която единствено беше отворена и да работим над лични качества. Успях да бъда полезна на хора, които имаха нужда от това. Започнах да си пиша някои неща, прегледах пиесите, с които вече се занимавам, започнах да обмислям и нови проекти. Като цяло този период ме въздигна, сега се чувствам заредена и готова за нови начинания.

Десислава Чутуркова и Милен Николов в „Краят на градината“

– Останаха ли Ваши спектакли на етап „на изчакване“?

– Със спектакъла „Краят на градината“ бяхме предвидили турне през есента, из Франция, Германия, но засега не се знае кога ще се осъществи. Надяваме се да го представим и във Варна. Това е авторски спектакъл по текстове на Чехов от негови пиеси, разкази, писма и документи, тази година се честват 160 години от рождението му. Режисьор е Георги Михалков, партнираме си с Милен Николов. Всъщност разнищваме личността на Чехов и как той се законспирира в своите произведения. Историята е много интересна, кулминационните моменти включват танц, работихме с хореографката Ива Караманчева. Бяхме и месец преди премиера с моята трупа „Нагоре по стълбата“ на една съвсем нова за България пиеса – „Коктейл парти“ на Т. С. Елиът. Трябваше да се играе в City Stage в София, искахме да бъде на нетрадиционно място, хората да се почувстват като на коктейл. А след като НАТФИЗ затвори, студентите учеха онлайн предмети, за които има възможност. Надяваме се през август да довършим летния семестър, който се прекъсна, преди да започнем зимният.

– Защо решихте да се занимавате с театър?

– Мисля, че всичко започна от художествената гимнастика, тренирах 15 години. Тя също е свързана с разказване на истории, но чрез танц, движение и уред. В един момент ми се прииска да проговоря. Искаше ми се да продължа нататък в разказа и така  може би достигнах до идеята, че вървя по-скоро към театър. Една година бях в школата „Вулкан Арт“ на Дафинка Данаилова. Тя беше подбрала чудесен екип и се убедих, че това е моето занимание. Всъщност имах колебания между ветеринарна медицина и актьорско майсторство (смее се). Много обичам животните, има чистота в тях. Ако не бях актриса, сигурно щях да се занимавам с животни, но времето ще покаже как мога да помогна и на тях. Казах си, че като навляза в актьорската  професия, ще намеря начин да обърна внимание и на животните. Имам идеи за бъдещи проекти, които да са благотворителни и за животни, и за хора, изобщо същества, на които може по някакъв начин да се помогне. Театърът трябва да е съпричастен към такива проблеми.

– Не сте ли имали идеи да останете в САЩ след специализацията си там?

– Това пътешествие продължи около 2 години, като включа и пътуванията до там и обратно, защото не исках да си прекъсвам участията в спектакли в България. Бях с нагласата, че може да остана, а може и да се върна. Беше изключително полезно да видя друга гледна точка към професията. Нещата, които учим тук, там не се учат и обратното. Всеки от българска и от американска страна смята своя подход за единствен и най-важен в света. Беше ми интересно да направя този мост. Тяхната система също е трактовка на Станиславски, но от друга гледна точка. Според мен има чудесни неща и в двете системи, които като преподавател се опитвам да съвместя, за да получават студентите по-всеобхватно познание. В хода на обучението и престоя си в САЩ усетих, че там всичко е твърде голям бизнес, прекалено много се занимаваш с това да се продадеш някому. Америка много ми помогна да опозная себе си като творец и да тръгна по-съзнателно и уверено по своя си път. За мен не беше важно да се боря да участвам, например, в някакъв филм, който е много комерсиален, но безсмислен, без художествена стойност, но от който мога да получа много пари. Натежаха ми бизнесът и комерсът за сметка на творчеството и откровението. В един момент разбрах, че всичко, което съм взела, дала, обменила, разбрала, опознала, което беше много за този период, на този етап ми е достатъчно, мога да се върна в България с чисто сърце и да дам тук каквото мога.

След спектакъл на трупата „Нагоре по стълбата“

– Харесва ли Ви преподавателската работа?

– С годините открих, че не съм само преподавател, актьор, режисьор, танцьор, хореограф, обичам да се въртя около изкуството, което е в центъра. Доставя ми голямо удоволствие да се поставям в различна позиция. По-скоро се възприемам като артист. Обичам и сама да инициирам нещата, които ме вълнуват, имам много такива идеи. Хубаво е, че покрай карантината се заговори повече и за независимия сектор. Моят колега от НАТФИЗ Димитър Стефанов много активно се занимаваше през този период с това да се разбере, че има такъв сектор и да се знае, че тези хора трябва да се финансират по някакъв начин, че Министерството на културата трябва да взима отношение. В световен мащаб независимите артисти са двигателите на културата. Ето още едно хубаво нещо, което се случи в този период, чу се, че съществуваме като независим фактор, но това, мисля, ще бъде дълъг процес. Ще трябват години, за да достигнем това, което правят в останалите европейски страни, но все пак крачката е направена.

– Какво е мястото на киното? Задавате ли си въпроса кое предпочитате – киното или театъра?

– Снимала съм се в български филми, в италиански филм. Театърът и киното няма как да се сравнят. Към двете имам много специално отношение. Може би това, че театърът е на живо и дишаш заедно с публиката в един и същ момент, притежава нещо мъничко отгоре. Театърът е абсолютното настояще, но то остава невидяно в бъдещето. Може да се запише, но не е същото усещане. Киното е вечното минало, защото от момента на снимките до момента на излъчването минава поне една година, но остава завинаги в бъдещето. И двете имат своите достойнства и особености и в начина на игра, и в това как да разкажеш историята. Във Варна има филмова школа, това е радостно. През изминалия карантинен период се запознах с участници в нея. Сега подготвям един късометражен филм като роля. Това ще бъде дипломен филм на Дияна Дончева, една от студентките в тази школа.

– Какви пиеси Ви вълнуват като актриса и режисьор? Имате ли предпочитания към определена тема?

– Харесвам много руската класика. Там чувствителността е много силна, специфична, граничеща понякога с абсурда. Харесвам нова съвременна драматургия. С трупата „Нагоре по стълбата“ последната ни цел е да работим по нови пиеси, които не са превеждани и поставяни, пиеси със заплетен сюжет, почти винаги с психологически елемент. Споменах за „Коктейл парти“ на Т. С. Елиът, преди това сме работили по още 3 пиеси. Последната „Миг“ на ирландката Дидре Кинахан, я пуснахме онлайн за един месец, за да я гледат хората от вкъщи. Това е семейна психологическа драма, една от темите е прошката. За мен лично в театъра е много важно това, което остава в теб. Вълнуват ме пиеси, в които по елегантен начин са прокарани идеите на християнството, кои сме, накъде би трябвало да вървим. Става въпрос за много съвременно разказани пиеси. Театърът, според мен, действа много емоционално, човек е отворен точно в този момент да чуе нещо различно, да преосмисли нещата и, ако иска, да ги промени. Мисля, че точно чрез изкуството е важно и ценно да кажеш нещо за Бог, но не назидателно и натрапчиво, а споделено, което можеш да почувстваш и да обмислиш.

Всички снимки са предоставени от Десислава Чутуркова.