Бойко Цветанов: Един романтичен тенор

От Цюрих до Берлин, Дрезден, Мюнхен, Виена, Париж, Прага, Будапеща, Барселона, Билбао, Мадрид, Мексико, Единбург, Кайро, Москва, Стокхолм, Токио… и България. Това са обичайни творчески дестинации за оперния певец Бойко Цветанов, един от най-успешните български тенори и желан изпълнител на най-големите международни сцени.

Роден в София, възпитаник на Държавната музикална академия (в класа на проф. Чавдар Хаджиев), специализирал при Маргарита Лилова във Виена, при Борис Христов в Рим и при Карло Бергонци в Академия „Верди” в Бусето, Италия. Успешната си артистична кариера Бойко Цветанов започва като солист на Националната опера в София. През 1988 г. печели първа награда в Международния певчески конкурс в Билбао, Испания и три години по-късно се присъединява към трупата на операта в Цюрих, Швейцария, където е солист и до днес. В творческата си биография е записал повече от 60 централни тенорови роли и солови партии в кантатно-ораториални творби. Преди две години хърватският композитор Перо Шиша написа специално за него едноактната опера „Сирени” със сюжет по мотиви от далматинска легенда.

„Никога не съм се откъсвал от живота в България, макар че през последните години си идвам по-рядко”, признава Бойко Цветанов, но всяка година успява да се впише в музикалния живот в родината си. През 2010 г. няколко големи музикални форума в страната се радваха на неговото сценично присъствие: ХV Салон на изкуствата в София (с ролята на Туриду в „Селска чест” от Маскани, постановка на ОФД-Варна); Международният музикален фестивал „Античен театър Пловдив”; Международният музикален фестивал „Варненско лято” (с ролята на Ернани в едноименната опера на Верди); Летни музикални празници в Бургас (с ролята на Калаф в „Турандот” от Пучини). Това лято пя във Варна в „Селска чест“ и „Палячо“ и в „Аида“.  

– Какво още може да иска един голям оперен певец с повече от 60 централни тенорови партии и гастроли на най-големите световни сцени?

– Аз съм малък оперен певец – само 1,60 м висок. Това, разбира се, е в кръга на шегата. Не се смятам за голям оперен певец. Единственото, което искам, е да съм здрав, за да мога да продължавам да пея още някоя и друга година. Аз съм тенор, а ние, тенорите, не се славим с певческо дълголетие за разлика от баритоните и басите. Ние в известен смисъл сме ограничени и от гледна точка на ролите си, защото в световния оперен репертоар сме преди всичко любовници, млади хора, макар че определението „млад човек” е нещо относително. Аз се чувствам много млад. Да, имам повече от 60 централни тенорови партии. В Цюрих съм изпял над 30 централни партии, бил съм на една сцена с най-големите оперни певци в света, работил съм с най-големите диригенти, като Зубин Мета, Нело Санти, Карло Франчи, Марчело Виоти, Рикардо Шайи, Франц Велзер-Мьост, Ламберто Гардели… Бих могъл да изброявам още дълго. Искам да съм здрав, за да изпея партиите, които зреят в главата ми.

– Какво не сте изпели досега на оперната сцена?

– Не съм пял Отело. Това е изключително емоционална партия, която изисква много драматичен глас, какъвто аз не притежавам, но ако носиш експресивен заряд и талант, тогава би могъл да я изпълниш много силно. Тази партия с годините узрява в главата ми, но все още не подхождам решително към нея, макар че имах щастието да изпея наистина много драматични партии, като тези в „Палячи”, в „Рожденият ден на инфантата” – една прекрасна опера на един, за съжаление, не особено известен композитор, в „Слай” на Ермано Волф-Ферари – импозантна опера, която съм пял заедно с Пласидо Доминго и Хосе Карерас в Цюрих и Барселона и за която бих казал, че е буквално за един герой – тенор… Ролята на Отело е моята мечта. Но да не забравяме, че и самият Верди си е имал мечта – да напише опера „Крал Лир”, която така и не написва, макар че цял живот е работил върху музиката и образа на главния герой. Не знам дали ще реализирам тази своя мечта, но мога да кажа, че съм изпял едни от най-трудните опери в теноровия репертоар, като „„Танкред” и „Вилхелм Тел” от Росини или „Пиратът” от Белини. Вече не ме блазни желанието за самоизява, но желанието за творческо развитие съществува.

– Какво ще кажете за ролята на Ернани? 

– В тази опера съм пял още преди осем години с Орлин Анастасов и си казах, че отново можем да направим един музикален празник. „Ернани” е прекрасна Вердиева опера, четвъртото му произведение, а ролята на Ернани напълно разкрива моята душевност. Аз съм един романтичен човек, спонтанен, честен, в определени отношения дори безразсъден, какъвто е и самият Ернани със своята смелост, свободолюбие и любовта си към Елвира, която стига до себеотрицание. Това е една изключително емоционална партия, която ми подхожда и по темперамент, и като глас.

– Макар че пеете и на българска сцена, кариерата Ви на оперен изпълнител Ви дава възможност да наблюдавате случващото се в България от дистанция. Как и какво се променя според Вас в културната сфера?       

– Нещата не вървят напред, особено що се касае до нашето изкуство. Може да има желание то да се развиват, но не виждам воля, която да реализира това желание. Има тотално неразбиране на оперното изкуство, липсва положително отношение към него у първите хора на тази държава. Дочувам реплики, които говорят за липса на култура в определени управляващи среди. Навсякъде в Европа, а и в целия свят, ни ценят високо и се учудват на нашите възможности, на красотата на гласовете ни, а тук ние самите си режем клончето, на което стоим.

– Защо е така, според Вас?

– Много е лесно да се отговори – в България липсва култура. Има културни хора, но няма култура. Има интелигентни хора, но няма интелигенция. Нека си кажем нещата в прав текст. Има министри, които не разбират от работата си, не става въпрос само за настоящите, а и за онези, които са заемали тези постове през изминалите години. Има хора, които проявяват абсолютно безхаберие към това, което се случва в държавата и специално в областта на културата. Не е възможно да имаш толкова много таланти и да не проявяваш грижа за тях! Талантът изисква подкрепа. Талантът не е от тези, които с лакти пробиват напред, с лакти пробиват некадърниците, те стигат до върховете и стават министри. В това отношение талантът е слаб, той трябва да бъде подкрепен, за да върви напред, защото не е нахален, а е борбен единствено в своята си сфера.

– В момента текат поредните реформи, най-актуалните са сливането на културни институти…  

– Това се прави на много места в Европа. Много малки градове обединяват театрите си и не считам, че този подход е погрешен, но за мащабите на България, в която има само няколко големи оперни театъра, които са емблематични за страната, това е неудачно и не го намирам за нормално. В тази държава се случват такива парадоксални неща, че всичко е възможно… Но един мъдър ръководител не би допуснал подобно сливане, което ще бъде в ущърб и на оперното, и на театралното изкуство. Както казах, в Европа това се случва в малки градове, където няма достатъчно публика.

Ще разкажа как функционира Цюрихската опера, където съм достатъчно време, за да имам преки наблюдения. В близки отношения съм с интенданта й и в голяма степен участвах в неговата акция за кантонализиране на Операта. Тя бе опера на града Цюрих, спонсорираше се от градската община. Когато нашият интендант пое своята длъжност преди 20 години, неговата цел бе Операта да се кантонализира, средствата да се дават от целия кантон Цюрих. Това се наложи, тъй като Операта посрещаше публика не само от цяла Швейцария, но от цял свят, там пееха най-големите певци и средствата не достигаха за интересни и съвременни постановки. Проведохме много силна рекламна акция, след това населението на кантон Цюрих гласува и 74 процента одобриха предложението Операта да стане кантонална. В Швейцария, както знаете, се гласува за всичко, дори и за повишаване на цените на паркингите. Интересното е, че швейцарците гласуват тези цени да се увеличават, което съответно означава по-малко паркирани автомобили в централната част на града, но там проблемът с транспорта е решен отдавна, няма задръствания и по спирките не се чака, така че никой нямат нужда да се придвижва с колата си из центъра. Но това е друг въпрос, говорим за култура. Както ви казах, сега Царихската опера е на кантон Цюрих и не се субсидира от държавата, а от милион и половина жители на кантона. След кантонализирането й преди 20 години, в бюджета влязоха 60 милиона франка. Днес тези 60 милиона дори не достигат за субсидиране на 20 до 24 премиери годишно, а цените на билетите варират от 500 до 900 франка, най-евтините са по 80 франка.

– Значи говорим за силно развито меценатство…

– Меценатството съществуваше и преди това, но нашият интендант разви идеята за спонсорство до невероятни мащаби и се стигна до положение годишно от спонсори да се получават повече от 10-20 милиона франка! Всички тези постъпления на средства дадоха възможност нивото на спектаклите да се вдигне много високо. Не случайно години наред Цюрихската опера е определяна за най-добрата в Европа. А това означава качество на спектакли и качество на солистите, които пеят в този театър. Средствата се дават преди всичко от бизнес средите, но тези среди не са обвързани с бандитски структури, а се ръководят от изключително умни мениджъри, които много добре знаят, че ако не се подпомага културата, нищо няма да върви напред. Това е моделът за България, който можем да си пожелаем, но за съжаление не виждам в обозримо бъдеще някога това да се случи, и то не заради друго, а защото самата държава няма желание със своите механизми да преустрои системата. При ресурсите, които имаме, напълно е възможно да се случи на българска сцена за определен спектакъл да се събере по-добър солистичен състав, отколкото в Залцбург, например, но много тамошни богаташи, които си позволяват от снобизъм да дадат по 3000 долара за билет, пак от снобизъм няма да дойдат на оперен спектакъл в България, а ще отидат в Залцбург!

– От какво има нужда оперното изкуство днес?  

– Оперното изкуство само по себе си не е консервативно изкуство. Има режисьори, които го превръщат в консервативно, защото не могат да поставят един истински спектакъл. В една опера има повече действие, отколкото в един театрален спектакъл, ако насреща стои интелигентен, умен режисьор със съответния поглед върху произведението. Ще дам пример с „Ернани” на Юго, драма, лишена от сценични ефекти. При нормална постановка с подходящо виждане на режисьора в оперната постановка има много действие. Да не забравяме, че има и много действащи лица. Друг пример: „Риголето” е написана по драмата „Кралят се забавлява” на Юго, който самият бил учуден от квартета в последно действие и казал: „Завиждам на Верди, че може да накара четири човека да говорят едновременно и всичко да се разбира”. Именно това е богатството на оперния спектакъл, което не съществува в драмата.

– Харесва ли ви да работите с млади хора? Имате ученици и провеждате майсторски класове.

– Да, работя с много млади хора. Интересното е, че те бележат прогрес при работата си с мен и ме търсят непрекъснато, което ме прави щастлив. Обичам да помагам на младите хора, обичам да работя с тях, да им предам това, което съм натрупал. Ще кажа, че всъщност самият аз много съм учил. В Рим бях един от първите студенти на Борис Христов, дори фактът, че в България съществува Музикалният център „Борис Христов”, е до голяма степен благодарение на мен. Когато бях в Рим, Борис Христов много искаше да ме направи свой наследник, но аз отказах и казах, че наследник на всичко, което той е постигнал като личност, както и в материално отношение, може да бъде цяла България. Така бе създаден този музикален център. Не се смятах достоен да бъда единственото лице, което да го наследи. Борис Христов много обичаше България, мога много неща да разкажа за неговата огромна любов към Родината. За него бе написана една опера, „Цар Самуил, цар македонски” и когато авторът отишъл с партитурата в Рим, Борис я хвърлил по него и казал: „Аз познавам само един цар и това е Цар Самуил, цар български”. За съжаление един български режисьор постави тази опера в Скопие. Този човек ми беше познат, оттогава не си говорим. Това е конюнктурна личност, която се интересува единствено и само от парите и за съжаление няма да постигне нищо в изкуството, защото в живота можеш да бъдеш предател, но в изкуството не.

Имах щастието да уча и с Карло Бергонци в неговата Академия „Верди”, която завърших. Бях ученик и на Франко Корели през последните години от живота му, от когото усвоих много от неговата техника и отношение към пеенето. Той бе изключителен тенор, на сцената пееше до себеотдаване. Натрупал съм много познания, които трябва да предам на другите и смятам, че това ще е моето призвание в бъдеще.

Публикация в списание ЛИК, брой 3, 2011 г. (публикува се със съкращения).

Автор: Елена Владова